(* За да видите снимките в оригинален мащаб щракнете с ляв клик на мишката върху тях)
Дойде поредния очакван уикенд за да се потопя сред красотите на българската Природа. Искаше ми да направя за малко пауза от трънските върхове и да пообиколя отново по Витоша, сигурно вече бяха минали 2-3 месеца от последното ми посещение. Естествено, качвал съм Черни връх най-малко поне дузина пъти, но явно беше дошло време да запиша в колекцията, вече „официално“ (чрез пътепис) и витошкия Първенец!
Понеже ми беше така да се каже „юбилеен“ 10-ти пореден Първенец не исках да е някой от традиционните маршрути, още по-малко пък лесния и кратък (затова и претоварен от „трафик“, особено уикендите) маршрут „хижа Алеко - вр. Черни връх“. Исках „нещо по-така“ достойно за повода. И по възможност, да не съм го правил досега.
Четох, гледах, изчислявах и си начертах един дълъг кръгов маршрут, минаващ през район в който никога преди не бях стъпвал, а именно - южната, т. нар. „другата страна“ на Витоша. За която бях чувал само хубави думи - че е много по-слабо посещавана и затова останала не толкова урбанизирана и „дива“ в сравнение със северната си страна, в чието подножие се намират южните квартали на София.
И ако успеех да осъществя този преход щях да поставя дори личен рекорд за изминати километри в рамките на един еднодневен преход, което щеше да е „черешката на тортата“ за мен!
Избрах за отправна точка село Ярлово, намиращо се на около 35 км от София. През с. Бистрица и с. Железница стигнах до с. Ковачевци. От него пътя зави към Витоша и след малко вече паркирах в центъра на селото. От едната му страна имаше голяма църква, покрай която хванах посоката за с. Чуйпетлово и вр. Големия рид.
Поемайки по коловата маркировка към билото пред себе си имах връхче, което отстоеше леко вдясно, но го изкачих, тъй като и без това имаше пътека към него. Личеше си, че повечето преминаващи предпочитат да минат през него отколкото да го подсекат.
След малко видях в далечината и моята цел - вр. Черни връх, Първенецът на Витоша. До него ми оставаше още доста път... Сега, гледайки трака със записания маршрут, виждам, че са ми оставали още 4 км само до него (от 19-ти до 23-ти).
Скоро достигнах до разклонението „Железница (наляво) - Ярлово/Чуйпетлево/з. Синята стрела (надясно)“. Аз естествено поех надясно. Право пред мен забулен в облаци бе друг представител на „Витошката дузина“ - вр. Скопарник (2226 м)
В Блога тук като „Етикети“, а в Инстаграм и Фейсбук като хаштагове:
#MyChallengeAll39BulgarianMountains
Дойде поредния очакван уикенд за да се потопя сред красотите на българската Природа. Искаше ми да направя за малко пауза от трънските върхове и да пообиколя отново по Витоша, сигурно вече бяха минали 2-3 месеца от последното ми посещение. Естествено, качвал съм Черни връх най-малко поне дузина пъти, но явно беше дошло време да запиша в колекцията, вече „официално“ (чрез пътепис) и витошкия Първенец!
Понеже ми беше така да се каже „юбилеен“ 10-ти пореден Първенец не исках да е някой от традиционните маршрути, още по-малко пък лесния и кратък (затова и претоварен от „трафик“, особено уикендите) маршрут „хижа Алеко - вр. Черни връх“. Исках „нещо по-така“ достойно за повода. И по възможност, да не съм го правил досега.
Четох, гледах, изчислявах и си начертах един дълъг кръгов маршрут, минаващ през район в който никога преди не бях стъпвал, а именно - южната, т. нар. „другата страна“ на Витоша. За която бях чувал само хубави думи - че е много по-слабо посещавана и затова останала не толкова урбанизирана и „дива“ в сравнение със северната си страна, в чието подножие се намират южните квартали на София.
И ако успеех да осъществя този преход щях да поставя дори личен рекорд за изминати километри в рамките на един еднодневен преход, което щеше да е „черешката на тортата“ за мен!
Избрах за отправна точка село Ярлово, намиращо се на около 35 км от София. През с. Бистрица и с. Железница стигнах до с. Ковачевци. От него пътя зави към Витоша и след малко вече паркирах в центъра на селото. От едната му страна имаше голяма църква, покрай която хванах посоката за с. Чуйпетлово и вр. Големия рид.
Бързо излязох от последните къщи на селото, видях отбивка за някакво параклисче, но ми предстоеше наистина много път, времето за днес го даваха „динамично“ (а и бяха надвиснали тежки облаци), така че реших да се концентрирам на главната ми цел. Излизайки от селото поех по широк черен пътдвижещ се успоредно на реката. Оказа се част от „Обиколката на Витоша 100“.
Малко след като преминах река Палакария по мостчето от лявата страна имаше беседка с надпис „Вода за пиене - 5 метра“ и точно срещу нея от другата страна на пътя ниско до земята се оказа и тръбата.
Продължих по пътя. Скоро стигнах до разклонение което заобикаляше от двете страни изоставени (може би) кошари и първа дилема за този преход - дали да продължа вляво по ясния и личеше си по-вече използван път (зелената маркировка) или да мина вдясно по жълтата маркировка. Тя заобикаляше отдясно върха срещу мен, обозначен на картата като вр. Големия рид (1458 м) и пак щеше да се съедини със зелената марка. Понеже даваше шанс за изкачването му. Евентуално, защото на картата нямаше маркирана пътека към него, а той изглеждаше целия опасан от гъст и непроходим гъсталак. И така, оставих хубавия път и навлязох в росната трева.
Пътеката беше ясно видима и обхождайки върха се превърна в хубав път, но аз все не намирах пролука за да пробия към върха. Стигнах до хубава поляна в гората и разклонение.
Понеже по картата виждах, че подминавам най-полегатото място реших да се завра в гората и да си опитам късмета... След провиране между бодливи храсталаци, нападали сухи клони и местенца, където си личеше, че са ровили диви прасета в шумата попаднах на коловози прокарани мисля от АТВ. Понеже бяха в посока към върха реших да ги последвам. И след около 200 метра. вече бях на поляната на вр. Големия рид (1458 м) и се наслаждавах на панорамата, откриваща се от него.
Традиционното селфи за спомен, че съм бил тук и поех по обратния път. Сега реших да следвам пътя прокаран от АТВ-то, според мен трябваше да ме изведе до маркираната пътека, така и стана. Излязох на маркирания път точно на около 50-ина метра над мястото, откъде аз напуснах пътя в търсене на проход към върха. Ако ползвате моя трак ви съветвам да поемете към върха по пътя по който аз слязох от него.
(хубавите гледки бяха постоянно присъствие)
Поех отново по черния път вече маркиран с червена марка, който правейки остър завой излезе от гората и на нещо като голямо кръстовище, на което се пресичаха доста черни пътища и пътеки. Поех надясно по пътя (черен път) за с. Чуйпетлево. Oще отпреди завоя в края на голяма поляна в подножието на гората се виждаше заслон Смильо. Много хубав, чист и добре поддържан. Въпреки лесната му локация си личеше, че хората, които го ползват са с висока планинска култура и се грижат за него и си го пазят.
(тука има малко ирония...)
Малко под заслона имаше табела за „Н2O“. Не проверих дали има течаща вода, беше много разкаляно в дерето и не слязох да проверя, моите запаси бяха непокътнати още.
Малко след този знак имаше отбивка от пътя. Явно се делеше на нов и стар (изоставен) път до селото. И понеже вече веднъж мина покрай мен джип, реших да поема по стария път на спокойствие. А и по картата те си вървяха успоредно, не беше увеличаване на разстоянието, а аз бях тръгнал все пак да се разхождам сред природата, а не да вървя по път. След около 2 км изляззох до село Чуйпетлево. Минах през малкото селце, маркировката е ясна, няма как да се „залута човек“ из селото. Минах под една красива църква, която реставрираха в старобългарски стил и сигурно ще стане много красива и излязох отново на черния път.
(моста над река Струма)
Оттук вече започна плавното изкачване към билото на Витоша. Единствения момент, когато трябва да внимавате е при този „Кол №93“. Тук маркираната пътека напуска черния път и лесно може да се подведете и да продължите.
Изкачването през гората продължи докато не излязох на голяма поляна. Тук ориентирането вече беше трудно. Не знам дали заради ниската облачност, която беше като мъгла, поради високата трева, но ясна пътека не се виждаше, по-скоро в тревата имаше различни прокарани пътеки, но не се разбираше дали са от животни или хора. Въпреки това беше много красиво и различно от досегашния пейзаж.
Движейки се GPS-a и доколкото виждах колчетата в мъглата изкачих билото на тази огромна поляна и в отсрещния ѝ край видях очаквания вече от известно време силует на заслон Меча чешма. Тук вече условията за малко по-голяма почивка и похапване бяха идеални, имаше сковани маси и пейки, а от чешмата дала наименованието на заслона течеше силна струя студена вода.
От тук към билото на Витоша (в посока хижа Селимица) пътят ми беше познат, веднъж бях минавал по него Събрах си нещата обратно в раницата и поех по пътя, който в участъка след заслона продължава с лек наклон надолу. Лек-лек, но достатъчен да събере водите от чешмата и поточетата стичащи се от двата склона между които върви. И да се превърне самият той в пълноводен поток. Помнех нещо подобно от предишното ми преминаване, но този път беше по-пълноводно. Трудно се намираше брод или пътека отстрани и маратонките ми бързо подгизнаха...Добре, че скоро дойде момента да видя тази табела, при нея вече трябваше да напусна широкия (и пълноводен път) и да поема пътеката изкачваща се към билото на планината. Започна дългото над 2 км изкачване през гората по много добре почистената и поддържана пътека.
Предварително знаех за награда каква гледка ще ме очаква когато изляза над гората. Този път заради ниската облачност Рила не се виждаше в далечината, но дори и така пак си засложаваше да поседна за 5 минути и да се насладя на пейзажа и тишината.
(натам отивам - към забуленото в облаци било на Витоша)
(От тук при ясно време се вижда в далечината Рила)
Изкачването беше изморително, в добавка времето може да беше облачно и да не печеше слънце, но пък беше топло към горещо, а влагата от облаците създаваше атмосфера като в сауна, дишането беше тежко и трудно, целия плувнах в пот. Но най-накрая изкачих билото и малко след това видях вр. Селимица (2041 м), част от „Витошката дузина“ (12-те витошки върхове с височина над 2000 м).
(вр. Селимица)
На тази снимка много добре се виждат една част от върховете, включени във „Витошката дузина“. На първата снимка в този пътепис, „заглавната снимка“ на прехода, съм обозначил 5 от 12-те двухилядници на Витоша. Понеже тази дузина ми беше влязла здраво под кожата миналото лято аз я обиколих. Ако ви е интересно да научите повече за тях, пътеписът ми описващ този преход е ТУК!
Скоро наближих вр. Самара (2104 м) и едноименния заслон, пътят за най-високия връх на Витоша минаваше покрай него.
(вр. Самара и едноименния заслон)
(заслон Самара)
Скоро бях в последния подстъп към върха. Още като излязох на пътеката „Конярника - Черни връх“ започнах да срещам групи от хора и в двете посоки, с усамотението и „оставането на саме със себе си“ беше дотук. Е, успокоението ми беше, че като си тръгна от „чайната“ положението пак ще се нормализира в това отношение. И ето ме най-високия връх на Витоша планина - вр. Черни връх (2290 м), любим на всички и свързан с толкова много История.
(вр. Черни връх)
(Метеорологичната станция и „Чайната“)
Имаше си както винаги доста хора на групички насядали по поляната да се любуват на гледката и наслаждават на свежия планински въздух. Аз, разбира се, не пропуснах да си поръчам от любимите палачинки с шоколад (2 броя) и много вкусната леща чорба с гъби (за първи път я опитах), препоръчвам я, ако я има в менюто.
След това газ отново, че бях всъщност някъде на около половината път. Кафето ме поободри и поех по жалоните към разклона за с. Железница и с. Ярлово. Тук неприятно, отново мочурище (или бранище по витошки жаргон). Подкачайки по камъните и заобикаляки с широки обходни маневри стигнах до новости в района, които не бях срещал преди... Явно и тук усвояване на „еврофондове“ - дървени пътеки над заблатения район. То хубаво, но докато стигнеш до „пътеките“ вече са ти мокри краката, а самите пътеки са доста хлъзгави като са мокри и те. Затова трябва и повишено внимание, ако решите да ги ползвате. Защото спокойно може да си продължите, търсейки сух брод по по-високите части на терена.
Пак надвиснаха тежки облаци, което ме накара да ускоря крачка.
Поемайки надясно от вр. Скопарник по коловата маркировка след около 1.0-1.5 км стигаме до ей тази симпатична чешмичка „извор на свежест и бодрост“, която съм я виждал си тече обилно и лете и зиме. Тук попъних запасите от вода и продължих.
Стигайки до следващ представител на „Витошката дузина“, вр. Ярловски Купен (2173 м), маркировката отново се разделя на две и минава отляво и отдясно на върха. Отивайки към него трябва да го подсечем отляво. Тук трябваше да внимавам, защото и малко след това отново пътеката се разделя на 2 - на лява (синя), която отива към Железница през заслон Синята стрела и на дясна (жълта) колова маркировка, по която поех аз.
(вр. Ярловски Купен)
(вр. Ярловски Купен и втората отбивка)
Започна сериозно дълго спускане като вляво далеч видях още един познайник от „Витошката дузина, вр. Сиврикая (2113 м) и последния под чийто склон мина пътеката (пак ми се падаше отляво), вр. Сива грамада (2003 м). Тъй като всички изброени аз вече ги бях посещавал сега само ги подсичах и си гонех моите цели. Бях си набелязал по пътя ми едни по-малки върхове, но пък ми бяха непознати и неизкачвани от мен. Так направих лека отбивка и се качих на вр. Войчинов рид (1876 м), приличащ поскоро на висока могила.
Последва спускане през хубава борова горичка, леко ново изкачване и вече бях на следващия връх - вр. Голям Ветрен (1628 м). Също много приятен връх с хубави гледки, който препоръчвам да изкачите, ако минавате през района, а не да го подсечете и да го подминете.
От тук вече започна дългото финално спускане (почти 6 км) към с. Ярлово. Пътят беше широк, удобен за ходене и поддържане на добро темпо. Гледките се редуваха една след друга, хора все така нямаше, въпреки че беше събота следобед. Всъщност, откакто напуснах Чайната на Черни връх, срещнах само 1 човек.
(заслонче/беседка по пътя)
(„санитарна“ сеч над самото с. Ярлово)
Най-накрая след като дочувах тътена на грамотевици в далечината и като наблюдавах как на няколко пъти ми се разминаха черните облаци, все пак накрая ме застигнаха и последните 2 км ме валя лек дъждец, който ме принуди да потичам малко (е, в моето си темпо, разбира се, не очаквайте, че съм полетял). Както казах пътя беше много добър, с лек постоянен наклон надолу, така че поускорих прибирането. А и учудващо не бях чак толкова изморорен, имайки впредвид и общото разстояние, защото като погледнах трака в GPS-a след като влязох в колата - аз наистина поставих ЛИЧЕН РЕКОРД за изминати километри в рамките на един еднодневен преход - 35.5 км! ОЛЕ!!!
***** ***** *****
Характер на маршрута:
Сезон - Лято (05.07.2020)
Времетраене (нормално ходене без бързане) - oколо 11:30-13:00 часа
Изминато разстояние - около 35.5 км
Най-ниска точка - 1050 м. (с. Ярлово)
Най-висока точка - 2290 м. (вр. Черни връх)
Обща денивелация - +2667 м / -2660 м
Маркировка - много добра, то и щом е на Витоша няма как да е другояче.
Трудност на маршрута:
Лек и много приятен, единствените по-трудни (заради наклона) са участъка от разклона за хижа Селимица до билото и едноименния вр. Селимица, както и участъка от изкачването на склона на самия Черни връх. Вода описах къде може да намерите по маршрута. Според мен единствената реална трудност за повечето хора може да дойде от дължината на самия маршрут, затова можете да си го разделите на части или да си отделите още час-два повече за минаването му. Но горещо ви го препоръчвам, много по-„див“ и „планински“, отколото обичайните маршрути от култивираната северна страна на Витоша.
Oruks Maps
#MyChallengeAll39BulgarianMountains
#BeProudOfYourself
Comments
Post a Comment