До Черни връх (2290 м н.в.) директно
под Драгалевския лифт (925 м н.в.)
Пеша директно под лифта до Черни връх.
Връщане по същия път с отклонение до известния катерачен обект
"Комините".
Много труден (физически, не технически)
маршрут с голяма денивелация (директна +1370 м / обща +1840 м) и на моменти
доста стръмни изкачвания.
(***На който не му се четат всички мои лирични описания
може да прескочи директно в края на пътеписа и да види само техническите
характеристики на маршрута)
Бях чувал много
за този маршрут, използван често от „маниаците“ като атестат и проверка в каква
физическа форма се намират. Славата му е, че е много стръмен и че докато драпаш
нагоре по него ти „излиза душата“.
Обикновено като стане дума, че някой от някъде
се е качвал до Черни връх и от къде е минал, все ще се намери някой да попита:
„А под Драгалевския лифт качвал ли си го?“
Реших, че е време и аз да мина по него. Винаги
ми е харесвало да тествам своите възможности и да пробвам нови
предизвикателства. И така:
В 07:25 ч. бях пред затворения портал на началната станция на Драгалевския лифт.
Малко преди това беше настъпил Изгрева
(мисля в 07:11 ч.), беше хладно, но си личеше, че ще е слънчев ден. Хора
никакви, но това беше и една от целите да стана толкова рано в неделната сутрин, на
обръщалото на спирката имаше само един друг автомобил.
Бях избрал за
този преход малката 20-литрова раничка. В нея сложих една ветровка, полар, шапка,
бъф, кутия локум, бутилка вода с електролити (1.5 л), слънчеви очила. После
отчетох като голям пропуск да не сложа и един чифт тънки ръкавици. Щеки не
ползвах – не заради друго, а защото при предишния ми преход счупих едната и още
не си бях взел нови.
Сега
впоследствие, след като вече го преминах, Маршрута бих го разделил на 3 етапа.
Първи етап - от
началната станция на лифта (925 м н.в.) до междинната станция "Бай
Кръстьо" (1370 м н.в.)
Нищо особено за отбелязване -
редуващи се участъци с голям наклон с такива с още по-голям такъв! 
На места помагането
с ръце е необходимо. През цялото време движение през гора. На няколко места се
пресича от велопътека, там трябва повишено внимание, използва се от вело-екстремисти,
аз не срещнах нито един този ден. Стигнете ли равен участък, значи скоро ще
достигнете пътя, който пресичате и след кратко 500-изкачване сте на края на
Етап Едно.
*** Тук искам да отбележа, вижда се и
на GPS-програмките
които използвах, че тук тръгнах по официалната маркирана туристическа пътека към
хижа Бай Кръстьо.
Исках да си я припомня, защото повече от година сигурно не бях минавал по нея, а преди ми беше редовна за кардио през седмицата. Това ми беше единственото отклонение от оригиналния маршрут. Живописна пътека в гората, също с добра денивелация (но много по-лека от оригиналния участък), със сковани пейки по нея, както и беседка за отдих.
Малко преди излизането на асфалтовия
път за хижа Алеко се съединява с пътеката под лифта и започва Втория етап от
маршрута.
Втори етап - от междинната
станция "Бай Кръстьо" (1370 м н.в.) до крайната станция на лифта
"Голи връх - 1818 м н.в.).
Тук вече има
доста неща за отбелязване.
До самата станция на лифта има заведение (пункт) за да се подкрепите (работи от Петък до Неделя).
Вляво от заведението има чешмичка с течаща вода.
По стъпалата непосредствено вдясно от
заведението излизате на пътя (отново), който прави голям ляв завой. Точно на
завоя продължава и пътеката за под лифта. Тук отново има чешма, на която видях
човек да пълни туби с вода, явно може да се използва също за попълване на
водните запаси. Също така от тук започва и пътеката за известния катерачен обект "Комините".
Него реших да си го оставя за на връщане, а сега с пресни сили да натискам по
баира нагоре. Пък и исках да видя какво време ще дам с едно натоварване около
80% от възможностите ми.
Отново започва стръмно изкачване. Тук
обаче гората през която се минава е вече изглеждаше много по-дива и недокосната
от човешкото присъствие (както беше до този момент).
Стари огромни иглолистни
дървета ту с гъсти туфи от храсти, ту с полянки между тях… Истински планински
горски пейзаж. Някъде на половината от разстоянието на този втори етап наклонът
стана по-умерен, скоро пресякох черен път, а вляво и вдясно видях две видимо
поддържани и в добро състояние две хижи:
Вляво от пътеката е хижа Сълзица
Вдясно е хижа Здравец
От тук до края на лифта наклонът стана много
по-слаб, а вдясно от мен имаше големи струпвания на малинови храсти, които
реших да уважа на връщане.
Появи се и последната станция на лифта и Етап Две беше готов.
Трети етап - от последната
станция на лифта "Голи връх – 1818 м" до Черни връх (2290 м н.в.), първенецът
на Витоша, четвъртата по височина планина в България.
От сградата на лифта, поех надясно от начало по широката алея, но след 10-ина метра се отклоних вляво по коловата маркировка и за кратко навлязох в горичка. След нея вече започна типичния високопланински пейзаж на Витоша – платото и вододайната зона, характеризираща се с ниска туфеста и тревиста растителност.
(поглед надясно - вр. Ушите с едноименния заслон в подножието му)
От тук до върха няма кой знае колко за отбелязване.
Движението към върха е по широк път (алея) с насипани дребни камъни и като цяло
(с едно-две отклонения) се движи по коловата маркировка.
Пътят, някъде към средата от
разстоянието до върха, завива към вр. Малък Резен и Обсерваторията, затова ние
го напускаме и оттам продължаваме по пътеката, която вече плътно следва коловата
маркировка.
Трафик голям нямаше, но толкова рано това беше
очаквано. Разбира се, откъм хижа Алеко вече се изкачваха групички дошли с
първия градски автобус или спали на хижата.
На върха беше ветровито както обикновено, но
слънчево и леко прохладно, въобще – перфектно време за да поседне някой на
поляната около чайната и да се наслаждава на гледката и на компанията, с която
е дошъл. Не казвам „Да се наслаждава на спокойствието“, защото това на Черни
връх е невъзможно, още повече пък през почивните дни. Който търси спокойствие
ходи по други места и пътеки на Витоша.
Не се мотах излишно, директно се качих по камъните до самия връх, последва традиционното „Панорамно видео от върха“, няколко снимки и влязох в чайната за едно капучино.
(вр. Черни връх (2290 м н.в.), първенецът на Витоша
С това официално приключи и третия последен етап от прехода. Дадох време от 2:25 часа, което съдейки по времената, казани ми от хора, които особено уважавам за тяхната спортна форма (без да са планински бегачи), оценявам като много добро.
От инфото, което научих предварително за маршрута се оказа, че е доста популярен сред по-хард спортистите и често го използват за „сверяване на часовника“, тоест в какво състояние им е физическата издръжливост.
Сравнявайки резултатите, които ми даваха си бях направил още преди да тръгна следната табличка.
Маршрут
„Драгалевски лифт“
Таблица за оценяване на нивото на физическата
издръжливост на атлета:
- IV ниво (над 3:30 часа) - не е добре (за човек с претенции на спортист)
- III ниво (3:00-3:30 часа) - средно време
- II ниво (2:30-3:00 часа) – добро време
- I ниво (2:00-3:00 часа) – много добро време
- Висша лига (всичко под 2 часа) – отлично време
***Естествено, тези критерии варират
много от различни фактори като: възраст, съпътстващи заболявания, състояние на
терена (кал, сняг и т.н.). Времената са по-скоро за идеални условия (като тези,
които бяха днес в деня на прехода) и са само ориентировъчни, просто ако някой
се чуди времето, което е дал дали е добро на общия фон или трябва да вземе
мерки.
Моята цел беше да вляза в интервала
2:30-3:00 ч., така че съм много доволен от себе си, даже леко се изненадах!
Пътят на връщане беше по същия маршрут. Отначало тръгнах
с бърз ход надолу, но понеже духаше, бях запотен от изкачването и ми стана
студено, реших да тичам надолу. Разбира се внимателно и не бързо, защото поради
голямото ми тегло, всяко стъпване накриво или приплъзване може да има тежки
последици за глезените ми (вече съм си патил). И така с една-две поспирания стигнах обратно до Горната станция на лифта.
От тук преминах на бързо ходене,
което скоро спря, защото достигнах до малиновите храсти.
Продължих вече доста
по-бавно и с внимателен ход, защото терена стана отново стръмен, но вече
стръмен за спускане. Което също е трудно (да не кажа повече от изкачването), трябва постоянно внимание заради опасността от подхлъзване по стръмното
надолу. А беше още и влажно от сутрешната роса и тежката сянка, която
хвърлят дърветата върху пътеката. Опасността не е, че само може да си седне на
задника човек, а защото вероятността да се затъркаля надолу хич не е за пренебрегване.
Достигнах до пътеката за „Комините“ и реших да отскоча да ги видя и тях. Оказаха се малко по-надалеч, отколкото си мислех, но след 15-20 мин. бързо ходене по почти равна пътека през гората вече бях пред тях. Обляни от слънцето отвесни скали, по които имаше както индивидуални катерачи, така и обучаващи се групи.
Поседнах на
слънце да понаблюдавам катерещите се като в същото време се подкрепих с локума, който си носех. Отбелязвам,
че това ми беше първото хранене за деня, а часът преминаваше дванадесет и
стомахът вече стържеше здраво.
Хайде обратно до пътеката под лифта,
слизане през междинната станция на лифта… Между другото, заведението беше пълно
с посетители насядали на масите и по земята наоколо. Явно готвят добре тук. Аз
продължих надолу, пресякох шосето и навлязох в частта от този преход, която
символично нарекох „Етап Едно“. Но този път реших, че ще следвам оригиналния
маршрут и ще сляза до началната точка точно ходейки под лифта. Имаше си малка
добре утъпкана пътечка, явно „лудите“ не сме малко. След известно лежерно
слизане, пътеката стана екстремно стръмна и всяка стъпка трябваше да бъде
внимателно преценявана. В сняг или след дъжд не ми се мисли какво би било тук.
Както и да е, скоростта стана бавна, но мога да се похваля, че не се подхлъзнах
нито веднъж, а това си е постижение.
В заключение, много изискващ, но и много даващ маршрут. Определено е добър тест за всеки с прентенции, че се намира в добра физическа кондиция. Определено ще го мина отново и определено този път от самото начало само под лифта без отклонения.
Маркировка - това е немаркирана пътека
В Първият участък на маршрута трябва да се внимава за бързо спускащи се колоездачи, защото пътекта се пресича от велоалеи.
Comments
Post a Comment