Тук ще ви запозная с един от най-популярните и в същото време изискващи доста добра физическа подготовка маршрут на Витоша. С постояно изкачване в продължение на почти 10 км (първата му половина) си е сериозно предизвикателство за всеки с претенциите, че е в добра физическа форма! С директна денивелация от 1170 м (от 1020 м.н.в. на центъра на селото до Черни връх който е на 2290 м.н.в.) и обща денивелация от 1825 м мисля, че можете да добиете представа за какво изкачване става дума. Не случайно горе на билото на планината е построена и Спорната база на НСА в която всяка година студентите от висшето учебно заведение карат там практическите си занятия и изпити.
Реших да направя кръгов маршрут който да обхване почти всички знакови забележителности в тази част на Витоша. Така освен страхотните панорамни гледки и качването до Първенеца на Витоша включих още 4 двухилядника, част от известната „Витошка дузина“ (както знаете тя включва всички 12 върха на Витоша по-високи от 2000 м.н.в.), а също така и емблематичният заслон „Синята стрела“.Самите гледки които се откриват веднага щом човек се изкачи над горския пояс са наистина панорамни и както се казва „докъдето око стига“ - към столицата и цялото софийско поле чак до веригата на Стара планина на север, на югоизток се виждат побелелите вече върхове на Рила сред които ясно се различава и най-високият връх на Балканите, величественият вр. Мусала, 2926 м.н.в... А щом се изкачите на Черни връх се открива от другата страна на планината и цялият трънски край с всички негови планински вериги. С една дума - маршрут в който ще ви се напълни душата!
И така около 08:30 ч. паркирахме в центъра на с. Железница (смятам, че е ясно откъде ми дойде идеята за името на маршрута) и в горния му край след като преминете по малко мостче точно до едно огромно дърво започва официалния маршрут към Първенецът на Витоша.
Следват стръмни стълбички покрай рекичката и внимателно пресичане на асфалтовият път защото точно там има остър завой без добра видимост. От другата страна на пътя ни посреща табела която ни казва, че вече навлизаме в Природен парк „Витоша“. Започва коловата маркировка която е до самият връх. В началото пътят е насипан с едър чакъл и така продължава около километър стигайки до голяма поляна с пейки и беседки направени за отдих и приятно прекарване сред природата. Лятото през уикендите тук е винаги пълно с хора. Подминавайки този участък скоро пътят стига до подножието на гората. Точно тук вляво има малка чешма с постоянно течаща вода (макар и слаб дебит през лятото, но никога не съм я виждал пресъхнала). За ориентир мога да кажа, че е точно до колова маркировка номер 249.
От тук пътят навлиза в гората и наклонът става още по-стръмен. Горе-долу по средата ѝ се намира голяма поляна в единият край на която има участък с брези които винаги когато ги видя ми създават едно много приятно чувство. Малко след нея вдясно от пътя на едно дърво има поставена аптечка.
По някое време слънчевата светлина започва повече да се поцежда през короните на дърветата и запъхтеният турист разбира, че дългоочаквания край на гората е близо.
От края на гората вече се забелязва блестящият на слънцето ламаринен обков на покрива на базата на НСА и изглежда измамно близък. Нагоре вече сянка няма, започва субалпийската част на Витоша. Следва изкачване на няколко хълма до хижата, като честото спиране и обръщане назад е закономерно и често - не само заради стръмния наклон, но най-вече заради панорамните гледки във всички посоки и „докъдето поглед стига“.
Най-накрая вече сме на външната тераса на спортната база на НСА наслаждавайки се на слънцето и гледката. Този път беше отключено, напълнихме шишетата с вода, първо хапване за деня продължихме стъпвайки на Бистришкото бранище. Много често то крие изненадващи локви и кал скрити под тревата, но днес беше сухо.
Придвижвахме се бързо, теренът беше почти равен в началото, впоследствие започна пак изкачване, но нищо общо с предхождащия баир до спортната база. Подминахме табелата за лавинна опасност която е при отклонението на пътеката за хижа Алеко и минава под Резньовите.
Още един малко по-стръмен участък и стъпихме на билото на Витоша. Стигнахме до мястото където в пътеката към Черни върх се влива и тази идваща от с. Ярлово/с. Чуйпетлово. Последен напън и след малко видяхме метеорологичната станция (и чайната, разбира се). На поляната около нея имаше много хора както винаги през уикендите, особено когато и времето е хубаво. Както беше и днес.
Взехме си само по едно кафе и чай, извадихме си нашата храна и хапнахме набързо. Между другото храната която предлагат в Чайната е много добра, така че я препоръчвам.
Върнахме се по обратният път до разклонението за с. Ярлово/с. Чуйпетлово, но не поехме надясно към тях, нито пък вляво по пътя който бяхме дошли (към спортната база). Продължихме право напред към издигащият се пред нас вр. Скопарник (2226 м), както вече споменах горд член на „Витошката дузина“. Неговата височина го нарежда на трето място сред върховете на Витоша след разбира се, Номер Едно, вр. Черни връх (2290 м) и вр. Голям Резен (2277 м).
Лесно и бързо се изкачихме до него, последва задължителната лична снимка с върха. Зарекъл съм се да се снимам с всеки връх който успея да изкача и да си ги събирам в албум за спомен. Така че снимка, кратка почивка да се порадваме на гледките (а те го заслужават) и продължихме към следващият представител на витошките двухилядници. До него и следващите след него е вече лесно - движем се само по билото и дори вече с лек наклон надолу защото стават един след друг по-ниски. И така след 15-ина минути вече бяхме на вр. Карачаир (2208 м).
След него продължихме по билото с леко спускане нагоре към следващият „брат“ от Витошката дузина - вр. Купена (2195 м). Няма как да се объркате, той се вижда съвсем ясно, а и е на около 500-600 метра разстояние.
На него се оказа, че прекъснахме уидинението на една жена която си беше седнала там и си четеше книга на спокойствие. Затова не се мотахме много там, не искахме да пречим, а и вече времето ни притискаше, за съжаление задачи за вършене никога не липсват. Затова, снимки и поемехме надолу към последния връх от двухилядниците които бяха на нашия път. А той се намираше срещу нас в ниското точно зад официалната пътека към заслон Синята стрела и с. Железница. Представляваше платовидно възвишение с разпръснати „изпъкналости“ от камъни и ни беше трудно да преценим коя точно се води за вр. Сиврикая (2113 м). Табела този път не намерихме, така че избрахме един от камъните който според картата на GPS-a отговаряше най-близо до задената кота.
(на втори план, леко вдясно, вр. Сиврикая, а съвсем на заден план се вижда веригата на Рила)
След него вече започна стръмно спускане надолу към заслона. Пътека мина до едно хубаво връхче с панорамна гледка която на фона на залеза беше още по-въздействаща и всъщност ние разбирахме, че това е последната панорама за деня защото след това вече слизахме в ниското и в гората.
Малко преди вр. Белчова скала пътеката прави десен завой и продължава своя път надолу. Скоро следваше 90-градусов ляв завой и пред нас в подножието на боровата гора се показа известния заслон Синята стрела. Обикновено тук винаги е оживено, но може би поради късния час (наближаваше 16:30 ч. и започваше да се смрачава) този път хора нямаше.
Последва слизане през гъстата борова гора и пътеката беше все едно вървиш през тунел от клони и листа. Тук на места трябва да се внимава защото очевидно понеже е близо до селото има оживен трафик на хора и офроуд машини и поради тази причина има много направени черни пътища които пресичат маркировката. Много е лесно човек да се подведе и да поеме по някой от тях. Затова често сверяване с GPS-a е препоръчително. Най-накрая стигнахме поляната за пикник покрай която минахме на отиване. Вече се беше смрачило порядъчно, но все още можехме да минем без да включваше челниците, а и останалият път до селото беше лесен.
И така след 20-ина минути бързо ходене бяхме отново на центъра на селото. Вече се беше стъмнило напълно, но ние бяхме изпълнили нашата програма. Със задоволство си взехме по едно кафе от сладкарничката на центъра, влязохме в колите и както се казва „Иморени, но доволни“ потеглихме към София.
***** ***** *****
ТЕХНИЧЕСКИ ХАРАКТЕРИСТИКИ НА МАРШРУТА
Характер на маршрута: Сериозно изкачване и здраво ходене (добра физическа подготовка е необходима)
Сезон - Есен (14.11.2021)
Времетраене - около 9 часа
Изминато разстояние - 20 км
Най-ниска точка - 1020 м. (центърът на с. Железница)
Най-висока точка - 2290 м. (вр. Черни връх)
Набрана Височина- +1825 м
ORUX MAPS
SPORTS TRACKER
Comments
Post a Comment