Най-накрая успях да си освободя цял ден и седмичното ми кардио да не е пак #витошкокардио , а този път да е #Mountycardio и още по-правилно казано - направо планински преход. Точно както най-много обичам.
Компанията беше събрана като основната задача която си поставихме беше да изпреварим лифта. Съответно и навалицата която щеше да се изсипе с него и оттам да се загуби (или поне да се намали в голяма степен) усещането за уникалността, а спореде мнозина - и усещането за космическата енергия на това късче от прекрасната българската Природа.
Лифтът тръгва в 09:30 ч., което ще рече, че по това време вече трябваше да сме при езерата. Знаех, че от лифта с нормално темпо ни трябват около 2 часа за да се изкачим от паркинга до езерата (минавайки покрай хижа Ловна) и затова в 07:30 ч. трябваше да тръгнем от паркинга. Съответно за да сме по това време там от София трябваше да сме стартирали към 05:00-05:30 ч. Така решихме, така и направихме.
(б.а. - Обяснявам всичко това толкова подробноза тези от вас, които наистина искат не просто да видят езерата, а да почувстват това място със всичките си сетива. Наистина ви препоръчвам да направите и вие така... Да, не е лесно да стане човек толкова рано и то в Неделя, но си заслужава!)
В седем часа и малко вече бяхме нарамили раниците и с щеки в ръце поехме по черния път към хижа Ловна. В хижата не се отбихме като си казахме, че евентуално на връщане ще спрем. Сега бързахме. Минахме през горския пояс и навлязохме в зоната на клека. Който е минавал оттам знае, че тук много често е подгизнало от поточетата спускащи се от езерата и понеже е като цяло равно пространство, то ного често е подгизнало и кално. Този път обаче бях приятно изненадан - нямаше много вода, а където имаше кал, тя беше замръзнала и дори имаше слана и скреж по тревите.
Минахме покрай ез. Долното езеро и продължихме по зимната пътека към хижа Седемте езера.
След внимателно изкачване по хлъзгавите мокри камъни бяхме на брега на ез. Рибното езеро. Наистина повече от половината от повърхността му е покрита от растителност която не знам дали е нормална за сезона или е резултат на „Затоплянето на климата“, „Човешкият фактор“ и/или други причини.
Тук вече срещнахме първите 3-4 човека идващи откъм „хотела“. Може и да бяха преспали там, а може и да бяха първите хора, идващи от лифта.
От Рибното езеро поехме по пътеката и преминахме мостчето и се озовахме на ез. Трилистника. Няколко снимки и тук и продължихме.
Последва леко изкачване и стигнахме до ез.Близнака.
На ез. Бъбрека вече имаше доста хора, които идваха директно по горната пътека от „хотела“/лифта. Други групички вече се катераха нагоре към разположените най-високо последни две езера. Тук ние решихме да седнем и да се подкрепим. Все пак бяхме станали доста рано тази сутрин, а все още не бяхме се подкрепяли с нищо и стомасите ни, къркорейки вече ни напомняха този факт. Пък и тепърва предстоеше най-стръмното изкачване в днешния ни преход.
Заизкачвахме се по пътеката нагоре. На две места имаше обособени чешмички, от които струеше струеше вода, така че без вода няма да остане никой. До втората чешмичка имаше красиво водопадче. Колкото повече се изкачвахме, толкова по-често спирахме за да снимаме разкриващата ни се гледка.
И така скоро бяхме на ез. Окото кооето се разстилаше спокойно и тъмно с надвисналите над него скали.
Последва стръмно изкачване. Тук мога да кажа, че дейностите по пътеката и резултатът от тях са по-скоро положителни. Стига само да се поддържат и още да се подобрят.
Горе на върха до ез. Сълзата беше ветровито, но и оживено. Снимахме се и бързо слязохме към езерото, което се намира по-ниско и при него беше завет.
От тази точка повечето (99%) от туристите се връщат обратно. Ние обаче имахме други намерения.
От Сълзата поехме нагоре към билото и към мястото наречено Раздела. Излизайки горе на билото пред нас се откирха гледки във всички посоки. Виждаха се скалистите зъбери на Мальовишкия дял, Вазов връх (вр. Дамга), Калините (вр. Голям Калин и вр. Малък Калин), най-високо разположеният язовир на Балканите, язовир „Калин“ (2394 м.)... Естествено, задължителните снимки при Пътепоказателя с емблематичните камбанки (които се бият, когато има изгубен пътник в мъгливо време).
От тук се отправихме към билото над езерата с намерението да се изкачим на него и първо да се насладим на гледката към езерата и след това да достигнем до нашата крайна цел, вр. Отовишки. Изкачвайки се на билото вдясно от нас отново се показаха езерата.
Сигурно знаете, че има едно конкретно място на билото, на което като застанеш само от там можеш да видиш и 7-те Рилски езера едновременно? Е, ето го:
От тук вече оставаше един последен малък „напън“, изкачването на стръмния склон на самия връх. Много хубава комбинация беше голямата Луна (която не „залезе“ през целия ден) на фона на върха, направо магично... За съжаление, снимката не може да предаде атмосферата.
И ето ни вече на вр. Отовишки (2696 м.), моят любим по много причини връх. Гледката страхотна, времето отлично... Как да не поостане човек тук да се наслади на всичко това?
Имаше дори двама които си се препичаха в късния октомврийски ден, дойде и двойка младежи от Сърбия... Снимки много, последна подкрепа за „възстановяване на енергийните загуби и неутрализиране на катаболните процеси в мускулите“ (да вкараме малко фитнес терминология, нали сме „фитнес маниаци“) и стана време за поемане на пътя за наобратно.
Решихме да не се връщаме по обратния път, който беше много дълъг, а да слезем директно от върха по неговата стръмна страна в посока ез. Окото. Пътеката е стрръмна, но добре обозначена и с маркировка по камъните и с каменни пирамидки. Въпреки това трябва си повишено внимание, докато не се слезе от склона.
Долу вече на равното няма толкова ясна пътека, но в далечината по посока на езерото има железен стълб, който служи като ориентир за посоката. От него вече пътеката е ясно видима и се движи високо покрай езерото като накрая слиза до него. Тук вече се вклюихме в човекопотока и поемехме по вече изминатия от нас маршрут, само че в обратна посока.
Единственото по-различно и по-интересно (всъщност, много интересно и забавно) беше срещата ни с един екзотичен представител на местната фауна, който смятам, че бързо ще стане талисман на езерата и една от атракциите!
На брега на Рибното езеро току до началото на стръмното слизане по зимната пътека видяхме голяма група хора които оживено снимаха нещо. Решихме да се приближим и какво да видим - един лисик стоеше като манекен и позволяваше да го снимат от разстояние 2-3 метра! На всичкото отгоре обикаляше между хората и когато някой му протегнеше храна я вземаше директно от ръка. И то не рязко и страхливо, а най-примерно домашно кученце - нежно и внимателно захапваше подадената му храна и си я занасяше малко в страни, където си я изяхждаше. И после се връщаше за още. Голям сладур/сладуранка!
Само дано някои да не се предоверяват от симпатичния му и миловиден вид и да не се престрашат да се опитат да го докосват или галят... Че тогава може да го подлпашат и да се стигне до неприятни моменти. За които животинката да няма никаква вина.
Последва спускането ни през клековото пространство, после през гората и оттам този път кратка отбивка на симпатичната хижа Ловна, в която е винаги оживено.
След хижата последните два километра до лифта и паркиралата кола изминаха неусетно. Компания през тези последни километри реши ни направи един сладур от хижата, някаква кръстоска с преобладаваща кръв на немска овчарка.
Така завърши и днешната ми среща с Езерата, винаги емоцията е страхотна и винаги ще гледам да изпреварвам лифта!
Технически характеристики на маршрута:
Разстояние - около 23 км
Продължителност - 10:30 часа
Денивелация - 1250 м
Най-ниска точка - паркинга на лифта (1585 м)
Най-висока точка - Отовишки връх (2696 м)
Трудност - Средна
Comments
Post a Comment