Третата ми планина оказа се, ще е Голо Бърдо с нейният първенец връх Ветрушка (1158 м). Съвсем случайно, но за мен e пореден хубав знак, яе се събраха много „тройки“ - Поход №3, на 30-ти Май, Планина №33 в подредбата по височина на българските планини.
Както бях споменал искам първо да обиколя най-близките до София планини и след Люлин и Плана тя се оказа следващата ми цел. Следях постоянно динамичната метеоролична обстановка и почти се бшх обезкуражил, че този уикенд ще мога да напусна града. Обаче видях, че се открива „прозорец“ в студения фронт с постоянни дъждове, който от няколко дни ни беше връхлетял. През съботния ден от сутринта до 18:00 го даваха да не вали. Преди него и след него пак продължаваха дъждовете. Решението беше взето.
Разглеждайки маршрутите установих, че основно тръгват от две направления - от Перник и от Радомир. Никога не бях ходил до Радомир и реших, че сега е момента. Повечето пътеписи даваха за тяхна начална точка магазин от веригата Т-Маркет, така че реших той да е и моята.
Направих моя маршрут да е отново по-различен от другите и да обхвана още 3 върха освен Първенеца. Обхващайки ги по ред на изкачването - вр. Борието (952 м), вр. Голата могила (1024 м), вр. Ветрушка (1158 м) и вр. Барбул (1039 м) изчислих, че прехода ще е около 16 км при сравнително малка денивелация от около 400м. Което означаваше, че ще мога да поддържам по-висока средна скорост, да кажем от 4.0 км/ч и целият преход би трябвало да ми отнеме около 4-4:30 часа. Така че нямаше за къде да бързам да ставам рано в събота сутринта.
Лежерно в 11:00 паркирах над Т-маркета. От него слязох по улицата, спускаща се стръмно надолу и след 50-ина метра бях на нещо като малко площадче с отличителен белег - механа „Бучалото“.
(Т-маркета в гр. Радомир)
(Площадчето с механата)
Оттук поех покрай канала към виждащите се в далечината зелени върхове на Голо Бърдо. След 300-400 м. излязох от последните къщи на Радомир. На снимката по-долу поех по разклонението вляво.
Наближавайки гората леко вдясно от пътя имаше скована пейка с панорамна гледка към града.
В началото на гората видях табела на която пишеше нещо, което не бях прочел в пътеписите в интернет - че всъщност тук има еко-пътека. Сигурно е сравнително нова.
Малко след нея последва разклонение по което поех надясно, натам беше първата ми цел, връх Борието. Пътеката през гората беше много приятна с леко изкачване. Всъщност така беше от напускането на очертанията на града.
Не след дълго излязох на изкачващ се асфалтов път, който точно тук правеше завой, поех по него нагоре.
Тук срещнах няколко човека, явно маршрута е предпочитан за разходки и спорт от по-запалените по здравословния начин на живот жители на Радомир. Питах някои от тях дали има пътека за Борието (на картата нямаше отбелязана), но те не знаеха нищо. Все по пътя под дебелата сянка на дърветата достигнах до една голяма поляна, нещо като обръщало за коли.
Върхът трябваше да е вдясно от мен някъде в гората. Заоглеждах се за пътека или поне по-проходим участък в храсталака, по който да хвана към върха. Точно вдясно от сковата пейка видях добре видима пътечка в посоката, която ми трябваше. И реших да видя на къде води.
Поех по нея и след 150 метра излязох на полянка със страхотна гледка! Виждаше се докъдето поглед стига. А ако не бяха надвисналите облаци, които ме караха да ги държа постоянно под око дали няма да завали, бях сигурен, че щях да видя дори все още белите върхове на Рила. Личеше си, че на това страхотно място радомирци (поне тези, които го знаят) обичат да идват.
Обаче GPS-ът ми показваше, че това всъщност не е „баш“ върхът и че ще трябва все пак да се провра още малко през храсталците... Защо пък не? Оставих зад гърба си гледката и навлязох шубраците. След 10-ина метра промушване м/у бодливи храсти бях възнаграден - изненадващо излязох на малка полянка, която вече трябваше да бъде според картата точната кота на връх Борието (952 м).
Снимка, вдишване на атмосферата на върха и обратно на главната пътека, нямаше време за размотаване, бях едва в началото на маршрута, а не се знаеше „прозореца“ с хубавото време докога ще е отворен. След „обръщалото“ пътят пое по лек наклон надолу стигайки до хижа Орлите. Като пред нея в ниското вдясно имаше чешма с течаща вода.
Около хижата поляната беше много добре поддържана, равно окосена, имаше беседка, навес, детски съоръжения за игра. Две групички се наслаждаваха на тишината и спокойствието.
Като казах „Тишина и спокойствие“... Почти през целия преход някъде вляво се чуваше „пуцане“, явно там имаше ловна дружинка в действие. Започна да се чува и дразнещия шум на няколко кросови мотори и/или АТВ-та.
Напуснах хижата по пътя, който минаваше покрай навеса. Малко след това видях кой вдига този шум - два кросови мотора цепеха по пътеките през гората и явно си търсеха по-трудни и „ангажиращи“ маршрути... Нямам представа, доколко това е разрешено в тази част на планината, но си „разораваха“ пътеките доволно и огласяваха района съз звука на двигателите.
Показа се и следваща ми цел от днешния списък - връх Голата могила.
Трябва само да се внимава за да се хване отбивката към върха, но това е лесно, защото той се вижда над околната растителност и е лесно да се ориентира човек. Към него си водят коловози от джип/АТВ, а името на върха му отговаря напълно - връх Гола могила (1024 м).
(селфи на върха, а зад гърба ми е основната цел - вр. Ветрушка)
Тук си подухваше, така че без да се размотавам поех обратно. Когато излязох на основната пътека (червената маркировка) имах 2 избора - да се върна леко назад и да дръпна право нагоре в стръмно изкачване към върха или да мина по доста по-дълъг заобиколен път, но пък съвсем не толкова стръмен. Поради натрупването на облаците и като знаех прогнозата предпочетох по-прекия, макар и по-труден вариант. Тогава в бързината не видях, че ако бях предпочел по-заобиколния път щях да доближа втория по височина връх на Голо Бърдо, връх Кобила (1153 м). Ако бях отчел тази подробност щях да избера този вариант дори и под угрозата да ме завали.
И така, аз поех обратно някъде около 200 м., стигнах до изорана от кросаджиите пътека, която водеше право нагоре. Беше успоредна на тази от картата, която беше още около 100-ина метра по-надолу. Реших да поема по поема моторджийската пътека, беше добре проправена, даже и бяха отсечени дървета (от тях или от някой друг) и беше прокарана ясно нагоре по склона.
Това беше и най-трудният участък с най-„тегавото“ изкачване, но което нарочно сам си причиних „За да усетя, че все пак съм в Планина“! След изкачването право нагоре излязох пак на черен път и след малко бях на „върха на Планината“ - връх Ветрушка (1158 м)!
(След изкачването на стръмнината към върха - останки от старо военно поделение)
(На върха на планина Голо Бърдо)
Тук вече заслужена почивка, здраво похапване и наслаждаване на гледката. Но време за отпускане нямаше, облаците ту се струпваха и ставаше тъмно, ту се прокрадваше малко слънце. В далечината се виждаше дъжд, който вятъра, слава Богу, отнесе встрани към равнината.
Пътят минаваше през едно изоставено военно поделение (разположено до, по-скоро на самия връх), поредната тъжна картина на някогашно величие сега потънало в разруха...
Върви се по останки от асфалтиран път явно свързвал бившето поделение с „цивилизацията“ (както казвахме, когато бяхме войници). Придържайки се към полуразбития път (става за джипове, но не и за леки коли) започна плавно спускане. Все пак следващия връх беше с около 100 метра по-нисък.
(Нова постройка, няма я на картата, заключена)
Има разклонения, но вие се придържайте по него. След около 1-1.5 км пътят прави остър завой и ние го напускаме. Върхът се вижда напред, така че е трудно да се обърка посоката. Отново за кратко навлизам в хубава гора.
(Насреща е последната цел от маршрута - връх Барбул)
Върнах се обратния път до завоя, на който напуснах „асфалтовия“ път и сега вече поех по него надолу. Изведе ме точно на „обръщалото“ от началото на маршрута. Вече засичах семейства излезли на разходка. Не ми се връщаше по същия маршрут и затова завих рязко вдясно от „обръщалото“ по видима пътека, на която картата ми имаше означение „чешмичка“ и че извежда до място с пейки.
Чешмичка оказа се, че има, но водата едва капеше от чучура. Е, за който е много жаден може да изчака няколко минути да си напълни една чаша, аз не бях затова продължих. Смед малко пътеката излезе на асфалтиран път, който точно там правеше завой. На самия завой видях указаната пейка, до която имаше и паметна плоча.
Върнах се до пътеката, от която излязох на пътя и потърсих продължението ѝ от другата страна на пътя. Намерих я, добре почистена и поддържана, вървеше успоредно на асфалтова път, по който от време на време преминаваха автомобили. Видях, че всъщност отново съм на еко-пътека „Орлите“.
Тя ме отведе до „входа“ на Голо Бърдо, от където бях влязал преди няколко мача в Планината. Оттук до края нищо по особено за отбелязване. По същия път от който дойдох стигнах до колата. И днешният маршрут беше завършен! Извадих късмет с времето, в момента в който влязох в колата и заваля на големи капки, но по-скоро беше на облак и след малко слънцето се показа пак... Един много приятен преход, определено!
Характер на маршрута:
Сезон - Лято (30.05.2020)
Времетраене (нормално ходене без бързане) - 4:30-5:00 мин.
Изминато разстояние - около 16 км
Най-ниска точка - 700 м. (гр. Радомир)
Най-висока точка - 1158 м. (вр. Ветрушка)
Маркировка - рядка
Трудност на маршрута:
Лек и много приятен, ходи се почти само по равно. Движението може да е изцяло по черен път (комбиниран с участъци асфалтов). Трябва внимание, защото маркировката и табелите са рядкост (след хижа Орлите).
Oruks Maps
Sport Tracker
В Блога тук като „Етикети“, а в Инстаграм и Фейсбук като хаштагове:
#MyChallengeAll39BulgarianMountains
#BeProudOfYourself
Comments
Post a Comment