Преход №4 (Б) - Планински първенец №32 (от 39) - вр. Сирищнишка Рудина (1172 м.), планина - Рудина

(Ако кликнете върху снимките ще можете да ги видите в пълен размер)

   Този уикенд пак се очертаваше малък прозорец от хубаво време в дни на постоянни дъждове и реших да го използвам максимално. Оглеждайки картата за първи път си избрах да направя наведнъж два планински първенци. Сториха ми се и лесни като отделни маршрути в смисъл, че нямаше особена денивелация, а разстоянията на отделните преходи до тях не ми се видяха прекалено предизвикателство. За удобство и яснота ще разделя в отделни статии двата прехода.

   Върховете, които се избрах бяха вр. Тумба (1158 м), най-високият връх на Черна гора и вр. Сирищнишка Рудина (1172 м), първенецът на Рудина планина. Като за втория преход си начертах доста голям кръгов маршрут, трябваше да тръгна доста рано към първия от двата в списъка за деня.

   Относно прехода до вр. Тумба всичко е описано в  Поход до Първенеца на Планина Черна гора.

   След като се върнах до колата след много лекия и приятен преход (по-скоро разходка) без да се бавя хвърлих раницата на задната седалка и поех към с. Ракиловци в близката Рудина планина.

   Пътят до там беше в добро състояние и стигнах бързо. Минах покрай много красив язовир (язовир Пчелина), към който имаше табели за детски лагери и почивни станции. Наближавайки с. Ковачевци видях, че има мащабни строителни дейности, които бяха в разгара си. Явно има работа по някакви европрограми. Мога само да се надявам да се използват по предназначение и развитието на района. В Ковачевци на разклона на пътя поех наляво към с. Ракиловци, което бях избрал за отправна точка на моя преход към Първенеца на Рудина планина.

(Отличителната черта на Разклонението - макетът на МИГ-21)

   Защо избрах него, а не с. Сирищник (намиращо се надясно от разклонението)? Защото ми се видя прекалено кратък прехода от него до върха, а ми се искаше да направя по-голям обходен маршрут за да видя повече от планината.

   И така в 10:00 бях паркирал в центъра на селото, където имаше приятна изненада - площадът беше много добре поддържан и по-скоро приличаше на етно музей! В дясно на пътя по който трябваше да поема имаше чешма с течаща вода, с която подмених моята от бутилката преди да тръгна.

(Читалището на селото и пътя, по който започна прехода)

 

(Чешмата в центъра на селото) 

    Пътят в началото беше равен и приятен и бързо излязох от селото. Минах покрай църква (мое дясно), която се надничаше над короните на дърветата и храситите. Между другото от пътя има доста отклонения към самотни къщи (обитаеми и не), както и към отделни махали, но те си личи, че са второстепенни и объркване не може да стане.

   Скоро стигнах до място, което на картата беше отбелязано като място за почивка с пейки и беседка. Оказа се поляна с параклисче, изградена сцена и пейки. Странно място, явно местните хора си го почитаха по някаква причина. Красиво!

   Въпреки че не бях изморен поседнах малко да се насладя на особената атмосферата. Като се върнах обратно на пътя обаче пред мен се появи дилема. Целта ми беше да мина през вр. Стубел (една от причините за избора на конкретния маршрут). Обаче по-прекият път, който водеше към него (по картата) беше обрасъл с трева и почти не се виждаше, имаше някакви следи от коли в тревата, но се кръстосваха и явно ходеха до някои от самотните къщи и заградени малки (запустели) площи... След като се опитах малко да потърся този път се отказах и поех пак по „главния път“, който (по картата) щеше малко да увеличи „километража“, но реших да не рискувам. А и един човек с червено Гранд Чероки, който ме настигна ме предупреди, че търси избягало куче, което налитало на хора и да не поемам към махалите (откъдето минаваше търсения пряк път). Това окончателно ме отказа и поех по обиколния път. 

   Тук е време да вметна, че маркировка няма и объркването е лесно, защото има нови прокарани пътеки, които ги няма на картата и само местните си знаят накъде водят. 

   Скоро започна вече дълго изкачване, пътища се сливаха и раздаляха, но благодарение на GPS-a и на това, че бях проучил предварително маршрута, не хванах грешно разклонение, въпреки че на 2-3 пъти положението беше „аха-аха“. Достигнах до мястото където според картата би трябвало да има немаркирана пътека към връх Стубел... Търсих я, но не намерих нищо, което поне малко да наподобява пътека. Обаче инатливо реших да премина тези стотина метра през гората и храсталака, но да стигна до него. Така и направих. И ето ме на връх Стубел (1155 м) - една голяма поляна заобградена oт гора. Струваше си, гледката е панорамна, но не можех да се застоявам много-много. Чакаше ме доста път, не бях минал и 1/3 от маршрута ми, а почваше и да ръми. 

(Ето и немаркираната пътека към върха и моите опити да попадна на нея)

Oт тук нататък беше лесна част дълго ходене по билото, което си беше почти равно, черният път широк, личеше си че по него минават джипове и камиони на дървосекачите. Даже видях и една много симпатична постройка, точно като за ловци от местната ловна дружинка или на горските от района.

   Малко след този момент започна и спускането по билото. По картата пътят минава успоредно на хижа Джамен и я подминава поне с километър преди да излезе на асфалтовия път, който води към нея и се чудех дали да се връщам за да я разгледам. Обаче спускайки се надолу по пътя когато наближих се оказа, че всъщност има направена директна широка отбивка от пътя към хижата, която не е отбелязана (все още) на картата. Беше дълга около 20-30 метра, поех след нея и след малко бях на хижата.

(Хубав детски кът пред хижата)

 (хижа Джемен - стори ми се затворена, нямаше хора, но не съм проверявал)

    От другата страна на хижата (идвайки от пътя) има заслонче с пейки и маса, а до него чешма със силно течаща вода. Напълних привършилите ми водни запаси, този път седнах, похапнах добре (най-накрая - първото ми ядене за деня) и си починах повечко. Защото изкачването към Първенеца тепърва предстоеше - вече го виждах пред себе си.

   Личеше си по всичко наоколо, че тук са вкарани средства по някоя програма - детските люлки, поддържаните площи наоколо, хижата, която май беше в ремонт, новите табели. Отпочинал вече поех към върха. Пътят (свързващ хижата със с. Сирищник) е асфалтов и отначало се движех по него, но скоро хванах отклонението към върха, което всъщност е Еко пътека „Поглед към 9-те планини“. 

   Малко след напускането на асфалтирания път по пътеката нагоре за върха на планината първо започва с дървена ограда, която скоро преминава в дървени стъпала с парапет. 

   И започна едно зигзазообразно изкачване нагоре по стръмния склон. Тук искам да отбележа, че се изисква доста внимание, защото на места стъпалата са изгнили с времето или са се откъртили, някои са полуотковани и трябва да се внимава. Определено изкачването е за предпочитане от слизането по тези стъпала.

   Започнаха да се откриват красиви гледки надолу към района на хижата, към с. Сирищника и яз. Пчелина в далечината (поне мисля, че беше той). Скоро бях в подножието на върха.

   Стигнах до масичка с пейки, направена за изморения след изкачването пътешественик да може да поседни и почивайки си да се наслаждава на гледката. А тя си заслужава - цялата Рудина планина, хижата ниско долу беше като на длан.

   Вече най-накрая след цялото канене започваше да препръсква, така че не можех да се бавя много. Поех по последните метри към върха. Вървейки по пътеката към върха от дясната ми страна се показа пътеката, идваща от с. Сирищник (и по която щях да сляза).

(заслон „Погледец“ в строеж, малко преди върха)

   Продължих още малко и вече стъпих на самия връх Сирищнишка Рудина (1172 м), отреждащ на Рудина планина „Номер 32“ в класацията по височина на българските планини. 

   Имаше маса, пейки, беше много красиво, но за съжаление почваше да вали и подухваше добре, така че след кратка почивка, селфи с Първенеца и снимки, при които се снимахме взаимно с няколкото малки групички хора, които също бяха на върха поех пътя надолу към село Сирищник. 

   Сега вече разгледах по обстойно заслон „Погледец“ и другите забележителности около него.

   Поех по стръмния склон надолу. Ето каква панорама се разкрива пред погледа на човек... Красота!

    Спускането (което си е с добър наклон) върви по ясно очертана пътека също с парапет, с места за почивка и съзерцание, а проблеми с ориентацията от тук насетне няма никакви. Вече не е нужен GPS. 

Пътеката, слизайки надолу стига до асфалтовия път от селото за хижата. Тук вариантите са два - или по пътя или по пътеката, двата варианта водят все до селото. Аз, естествено, избрах пътеката. Малко след като минах през пътя видях и това, за което се чудех още от хижата какво ще е това Теренна мозайка „Окото“.

   Продължих надолу и стигнах до следващия обект в списъка за разглеждане - Параклис „Свети Николай Летни“. Тук за отбелязване е наличието на чешма с течаща („светена“) вода, място за почивка, химическа тоалетна (така всъщност мисля, че имаше и на заслон „Погледец“), място за барбекю, пеийки и маси. Въобще място за почивка, релакс и пикник... Място, което определено бих заобикалял не заради друго, а защото не съм фен на шумните компании, особено пък сред Природата. Когато съм сред нея търся други неща, а шум, пиячка и ядене има и в „цивилизацията“. Иначе беше красиво направено и си личеше - с желание.

   Пътеката излезе на пътя и вече само по него надолу към селото, минавайки покрай селското гробище се излиза на голям паркинг, която явно е направен за колите на туристите запътили се към върха и хижата.

  Навлизайки в селото разбираш, че тук също има какво да се види...

   В селото, както и в съседното Ковачене (от където трябваше да мина сега пеша на път за с. Ракиловци и колата), кипи усилена строителна дейност, определено районът се облагородява. Това си личеше и по средствата за подръжка ина еко пътеката и върха. Нещо, което според мен беше направено много разумно и с мярка. Както и доста оригинално и различно от другите върхове, придавайки му собствена атмосфера. Разбира се, не знам как е било преди, но се надявам наистина да е било постигнато „Надграждане, съобразено с местността“. Забелязах, че има табели за детски лагери, почивни станции, спортно игрище с осветение (?!?), строят се градинки и ремонтират улици... Явно целта е да се направи център за отдих, което изглежда много добра идея, стига да не се посегне на Природата и да не се презастрои (има достатъчно такива черни примерни с „Подпорни стени - хотели“).

    Хванах по асфалта около 3 километра, минах покрай МИГ-а отново и под дъжда, който си ръмеше почти по целия път от върха надолу, пристигнах изморен, но много доволен до колата. Времето беше топло и дъжда всъщност беше дори приятен.

   Поглеждайки програмата на телефона видях, че съм изминал над 23 км, което заедно с прехода до вр. Тумба сутринта означаваше, че съм направил личен рекорд за изминати километри в рамките на един ден! Дори само от този факт беше достъчен да съм доволен от днешния ден, а като се добавят и красивите нови места и гледки, които имах щастието да видя вече правеше деня ми прекрасен!

*****     *****     *****

Характер на маршрута:

Сезон - Лято (13.06.2020)

Времетраене (нормално ходене без бързане) - 6:30 - 7:00 мин.

Изминато разстояние - около 23-24 км

Най-ниска точка - 650 м. (с. Ковачевци)

Най-висока точка - 1172 м. (вр. Сирищнишка Рудина)

Маркировка - никаква (от с. Ракиловци, от с. Сирищник е друга „ракия“)

Трудност на маршрута:

   Лек и много приятен, по-трудни участъци са дългото изкачване до билото (вр. Стубел) и изкачването от хижата до Първенеца на Планината. Трябва голямо внимание, защото маркировката и табелите липсват - говоря за участъка от с. Ракиловци до хижа Джамен. Явно това не е популярния маршрут за върха. Но пък обикаля цялата планина. Внимание с преминаването около къщите на махалите. При една към се спусна едро куче със сериозни намерения. За щастие беше само едно и го отказах. Горещо препоръчвам да се свали трака ми и да се ходи по него.

   А също така препоръчвам, ако не сте фенове на маратонното ходене да направите маршрута ми от последния участък на трака и то в следния ред:

село Сирищник - Параклис „Свети Николай Летний“ - Теренна мозайка „Окото“ - хижа Джамен (по асфалтовия път) - Еко пътеката до върха - слизане от върха към „Окото“ и от там по познатия и описан вече от мен път до паркинга в селото. (заградения участък от моя маршрут със сините стрелки и линия)

    Това ще е един приятен преход, с табели и ясна маркировка и ще видите всичко по-интересно. Препоръчвам ви го! Другият по-голям участък, който направих аз си е по-див и объркването е напълно възможно.

Oruks Maps

        

Sport Tracker

                                     

  В Блога тук като „Етикети“, а в Инстаграм и Фейсбук като хаштагове:

 #MyChallengeAll39BulgarianMountains  

#BeProudOfYourself

СПИСЪК на всичките 39 Планини в България и Маршрутите на посетените от мен - ТУК!