Много съм доволен, страхотни емоции, личните цели, които си поставих - изпълнени!!
Поради Извънредното положение и забраната за масови мероприятия обичайната дата на Възпоминателното изкачване на Копитото в памет на Боян Петров беше променена и тази година то се проведе на 3-ти Октомври (вместо последната седмица на Май). И за втора поредна година след предшестващи дъждовни дни и лошо време отново (някой суеверен би казал, че това не е случайно) за деня на Събитието времето беше повече от идеално за провеждането му - слънчево, топло, но не горещо, пътеката добре изсъхнала за двата дена без дъжд, никаква кал (за разлика от предния път).
Тази година в начина на провеждането имаше някои промени. Първо записването този път беше напълно безплатно. Нещо, с което аз не бях съгласен. Смятам, че таксата участие трябваше да си остане (в първото Изкачване беше 25 лв.). Така и организацията би могла да бъде още по-добра поради повече финансови ресурси - по-големи награди за участниците, повече изненади за присъстващите и въобще - възможност за организаторите за вдигане нивото на цялата инициатива. Също така и да се наберат средства за други дейности. Но поради затрудненото положение, в което Правителството вкара голяма част от народа ни, организаторите решиха тази година да отпадне таксата участие и просто на Старта да има кутия, в която всеки според желанието и възможностите му да остави дарение.
Втората разлика беше, че докато миналата година участниците бяха пускани на „вълни“ по 100 човека през 30 мин. за да няма струпване на голяма маса хора по пътеката, тази година пак заради Ковид-ситуацията, всеки можеше да стартира когато реши без значение на стартовия му номер. Това ми се видя добро решение, тъй като нито на старта нямаше никакво особено струпване, нито по пътеката. Изкачването започна от 08:00 и продължи до 14:00.
Пристигнах на мястото (пред р-т „Шишарка“) към 08:00 ч., бях си уговорил среща с Пламен и 12-годишния му син Александър за 08:30. С тях се бях запознал предното Изкачване и когато сега се уговаряхме пак да се видим споделих, че щеките ми дадоха фира на един от последните ми преходи и не съм имал време да си взема нови. Пламен веднага предложи да ми отслужи и да вземе още един чифт с него, така аз се осигурих с щеки точно преди самия старт.
(Използването на щеки за мен е много важно, особено когато гоня време. Най-вече при изкачване включвам много натискане с ръцете като така помагам на бедрата, отнемайки от натоварването на бедрените мускули, облекчението в натоварването и уморяването на бедрата е осезаемо. Също така са ми казвали, че и самият Б. Петров е препоръчвал използването на щеки при планински преходи.)
Разгрях, изпих кафето и добавките и към 08:50 ч. застанах на стартовата линия. Изкачването тръгна леко и веднага усетих, че ще е добър деня. Нагоре изкачването беше без проблеми, както казах беше сухо, не срещнах много хора по пътеката, имаше само малки групички, цареше настроение, всеки правеше път на тези които ги застигат (естествено, друго не съм и очаквал като знам какви хора са тук).
За първи път взех целия маршрут без да спирам за почивка по трасето, което ме изненада приятно, обикновено под първия стълб (от несъществуващия вече княжевски лифт) спирам за кратка почивка (30-60 сек.), на втория задължително, както понякога и между тях (това е и най-стръмния участък). Но когато си в състезателен ритъм (дори и неофициален), това дава нова мотивация и прибавя към силите допълни резерви. Натисках нагоре като следях все пак да държа пулса да не скача високо до степен, че да ме принуди да спра от невъзможност да си поема въздух.
Когато ходиш сам има опасност неволно да забавиш темпо. Е, когато се залепиш за някой който ходи бързо и гледаш да не изоставаш или усещаш, че друг те настига отдолу това дава доста добра мотивация и стимул да не забавяш крачка. Не знам как гледате вие на това, някои сигурно като ненужно мъчение, но на мен ми е забавно... Е, особено когато не изоставам!
И на бетонните площадки на двата стълба (под толкова минава пътеката, третия е под самата телевизонна кула) имаше групичка от 5-6 човека, които си почиват. Около основите им са всъщност и двете по-равни места, на който човек може да поседне за да отдъхне. До втория стълб (знаете) се намира книгата, в която всеки може при желание да напише някой ред за спомен. Тук се намира и известната дървена плоча с изписани имената на всичките 11 осемхилядници, изкачени от Боян Петров, както и датите когато това е било осъществено.
След като се изкачих на равната поляна пред самата кула дори и без да спирам успя да ми направи впечатление, че всичко беше почистено. Това не го очаквах. Тук вече искрено се възхитих на организаторите - като знам какви боклуци има обикновено (навсякъде разхвърляни от други „боклуци“).
Със стъпването ми на равното пред телевизионната кула последните метри до финала ги ударих на бегом (няма да казвам „на спринт“) и успях да спра хронометъра на 47:04 мин. За малко да сляза под 47-те минути... Нищо, това ще ми е целта за третото издание на Изкачването догодина!
На Финала всички получавахме грамоти и релефен медал от изпечена глина (май глина, не съм много запознат с тези неща).
Медалът при желание всеки можеше да си го оцвети - под три шатри имаше маси с акрилни бои и четки. Лично при мен това не беше добра идея. Пробвах се, не останах особено удовлетворен от резултата. Затова, когато разбрах, че има бронзов спрей веднага се възползвах - определено резултата ми хареса много повече. Видях, че на много хора тази идея (с художествената част) им хареса, а някои направо създадоха шедьоври (без съмнение).
В заключение за моето представяне:
Както обикновено при мен бойния дух се прояви отново и състезателния ми резултат (повтарям - тук се състезаваме само със себе си и побеждаме единствено своите "демони") бие най-доброто ми време, което съм дал на тренировки до момента! 👊👊
Миналата година времето ми беше 49:32 мин. като целта ми беше да сляза под 50 мин., нещо което не бях успял да направя до тогава и успях.
Тази година целта беше да подобря този резултат, който си ми остана най-добрия (до момента)... Успях, дори го свалих с повече от 2:30 минути, постигайки 47:04 мин.!
Разбира се, не това беше основното в случая, а присъствието за да оттам уважението ми към личността и делата на големия Боян Петров!
Но като "фитнес личност" нямаше как да не вкарам допълнително емоция като си поставя лични предизвикателства! ☝️😁
Прекрасно начинание, прекрасни емоции, прекрасни хора! ❤️
АЛБУМ СЪС СНИМКИ (Второ скоростно изкачване на Копитото „Канчендзьонга 8586 м“
П.П. Смея да твърдя, че по-тежък състезател с по-добро време от мен няма, но за съжаление няма как да го проверя и няма да се провъзгласявам за „Най-бързия тежкоатлет на Скоростното изкачване на Копитото“... Засега! :))))
Живи и Здрави и до догодина отново!
Comments
Post a Comment