Mountain Cardio (Маршрут "Пътеката на Боян")

 "В ПЛАНИНАТА ЛОШО ВРЕМЕ НЯМА" 
(Salamader's Time)

    **Заглавието "Salamander's Time" накрая на пътеписа ще разберете откъде дойде

     **Друго заглавие което ми идва веднага наум е „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ (по романа на Богомил Райнов)

     Тази стара планинска сентенция отново се потвърди за пореден път. Бях си запланувал за Събота  сутрин едно тестче по „Пътеката на Боян“. Това е пътеката под княжевския лифт (поне някога е бил такъв, сега само стърчат стълбовете му). Не го бях правил скоро и исках да си тествам моментната физическа кондиция. 

     Станах сутринта в 07:00 навън беше мрачно, Витоша беше скрита от мъгла и докато се оправях започна да вали. Реших да поизкачам и ако все пак дъждът спре, да рискувам и все пак да опитам заплануваното кардио. Като резервен вариант можех да направя 60 мин. пътека във фитнеса, но ми се искаше на чист въздух сред природата да ми се проясни малко главата, а и да се откъсна за малко от атмосферата на фитнес залата (въпреки че това ми е любимата среда, моят „хабитат“). След около 20-ина минути дъждът наистина поспря, само леко преръмяваше затова взех за всеки случай ветровката и излязох от апартамента.

(Витоша скрита в облаците)

     На „паркинга“ естествено беше просторно, паркирах и без да се помайвам се приготвих да тръгна, че не се знаеше докога ще е отворен този „прозорец“ от хубаво време. Хора нямаше, освен 3-4 човека други не срещнах, нормално... Тръгнах без да загрявам и да се разтягам, нямах за цел максимално бързо темпо, а просто да ходя по-стегнато. Минах както винаги транзит покрай ресторант Шишарка и поех по широката алея за Златните мостове (жълта маркировка).

(снимка от архива - ресторант „Шишарка“)

(снимка от архива - алеята за Златните мостове, жълта маркировка)

     До комплекс „Магнолия“ където се изоставя широката алея и се поема покрай оградата му до стария Беловодски път, темпото ми беше средно. 

      Не беше и кално засега и бързо стигнах до стария Беловодски път, където е Стълб №1 (на бившия лифт). Над жилищния комплекс има немалък участък гора заобраден с ограда. Говори се, че принадлежи на Ахмед Доган. Преди оградата беше здрава и зад нея се чуваха и при късмет се виждаха пауни. Сега на няколко места липсват части от нея и съдбата на пауните е неизвестна, от тогава не съм ги виждал.

(снимката е от архива ми - 01.06.2019)

     Излизайки над пътя вече се навлиза в същинската пътека и се тръгва директно под лифта. Сега вече си беше значително по-влажно, но без да има кал, просто беше една идея по-хлъзгаво. Чувах по листата над главата ми, че леко ръми, но долу до мен не стигаше нищо. Усещах, че съм поизлязъл от обичайната ми форма (бях си дал 10 дена пълна почивка от всякакви тренировки), но не беше толкова зле положението колкото се опасявах. Бързо преминах през Беловодския път. По него вече има интензивен трафик и се излиза на завой, така че тук повишеното внимание и бързо преминаване са задължителни. 

     Настана времето на същинското изкачване. Не че досега нямаше наклон, но сега вече той ставаше направо стръмен. Трябва си внимание на всяка крачка и да се подбира къде стъпва човек за да не подхлъзне и да се изтъркали надолу. Целта ми беше да се движа така че да не се задъхвам прекалено много и да не ми се налага да спирам за почивки. И въпреки това на 2 или 3 пъти сприрах за да си поема дъх. 

     Стигайки до Стълб №2 знаех, че повече от половината разстояние е преминато. Просто трябва да се продължи напред. Toва всъщност ми е и най-тегавия участък от трасето. Просто забиваш поглед в краката си, внимаваш за всяка стъпка и натискаш напред. Когато след поредното повдигане на главата за да провериш докъде си стигнал, забележеш сред листата и клоните да се прокрадват тръбите на Стълб №3 „Кътчето на Боян“ знаеш, че края на мъките не е далеч. На дърво е закачена красива дървена табела на която са изписани всички осемхилядници изкачени от него. Има и дневник в който всеки желаещ може да напише нещо за спомен. Тук обикновено винаги правя малка почивка когато не гоня максимално бързо време. Има нещо в атмосферата това място, поне така го чувствам аз. 

     Дори и с бавно темпо заради тежката работа която трябваше да вършат мускулите преодолявайки големия наклон пулса скача. А ако пък решиш да натиснеш малко повече, тогава... Е„ вижда се във видеото по-долу какво се получава! Трасето на пътеката си е брутално отвсякъде! Дължина 3 км с денивелация към 660 м! Тоест, сериозен наклон... Такъв, че винаги предпочитам на връщане да минавам по заобиколната пътека която е с около 1.5 км по-дълга, отколкото да се върна по същия път назад. 
     „Пътеката на Боян“ не е много подходяща за горене на телесните мазнини защото зорът е такъв, че много лесно се излиза от ниската интензивност на аеробното горене на мазнините и се преминава на анаеробно с използване на мускулния гликоген, а подозирам, че се стига и до включване на аминокиселините за подпомагане обепечаването на екстремно големите нужди от енергия възникнали от натискането по баира нагоре. Както ще видите на клипчето което направих достигането на максиналния за мен пулс (175 уд./мин.) въобще не се оказа трудна задача. И въобще не си мислете, че темпото ми е кой знае какво...

     Сега човек знаейки, че „краят е близо“ по-лесно може да се събере и да продължи напред. И вече да очаква всеки момент да види пред себе си „Тръбите“ (винкели обезопасявали кабелите на лифта, предполагам) които са своеобразен знак за приключване на „Голямото изкачване“. Те се намират на голо скално пространство на което трябва да се внимава, особено ако камънните са мокри и хлъзгави както беше днес. Но затова пък от тях се открива хубава гледка.

     След прескачането на тръбите вече е по-равно, но пък трябва да се внимава защото едната страна на пътеката е доста стръмна, не чак пропаст, но няма да е приятно някой да се подхлъзне и да падне. 

     Последни метри, минаване покрай последния, четвърти стълб на екс-лифта и сме на финалните 50-ина метра. Човек постоянно се изкушава да спре и да се обърне назад пред разкриващата му се гледка към цяла София, софийско поле и чак до Стара планина. Последно издрапване през боклуците оставяни от „софийския културен елит“ идващ на площадката пред телевизионната кула да се наслади на романтиката и прекрасната гледка разкриваща се от тази своеобразна тераса... Сега обаче поради дъждовното време нямаше никой. Което беше прекрасно!

      

     Но дъждът явно беше чакал само да се покажа от гората и заваля и то здраво този път. Реших да не обличам ветровката, не беше особено студено и излязох на асфалтовия път до кулата. Реших да потичам хем да се стопля, хем по-бързо да мина асфалтовия участък и да навляза отново в гората. До отбивката (вдясно от пътя) има около 600-700 метра разстояние от телевизионната кула. Няколко завоя пробягани в „свински тръст“ и вече бях на обходната пътека. Всъщност, винаги предпочитам да се връщам по нея защото не е толкова стръмна и няма такава опасност от подхлъзване и падане. А по „Пътеката на Боян“ едно подхлъзване ще има последствия не просто на „падане“, а по-скоро ще се превърне в „търкаляне“ надолу. Като калните и/или скъсани дрехи ще са най-малкия проблем.

     А и по тази обходна пътека има една страхотна полянка с панорамна гледка във всички посоки почти на 360 градуса. Тя е на около 200-300 м от излизането от асфалтовия път и често срещам хора които паркират на пътя за да слезат само до нея. Струва си! 

    Има и също така много хубав поглед към Копитото и неговия склон по който сме се изкачили преди това.

(наклонът на „Пътеката на Боян“ се вижда много добре зад мен)

     На поляната срещнах (естесвено) и други хора, с един от които се снимахме взаимно. От тук до края на пътеката няма нищо по-особено за отбелязване. Пътеката си е интензивно използвана, добре обозначена и поддържана. Извежда на Беловодски път около 50 м. над "Пътеката на Боян" по която се качихме нагоре. Хубавото е че точно в края на пътеката до пътя има чешма с потоянно течаща вода през всички сезони. 

     Преминах през асфалта и по познатия вече маршрут слязхох до колата. През цялото време на слизане гледах да поддържам пулс около 120-125 уд./мин. за да съм си в зоната на горене. Това ме принуждаваше да държа бързо темпо защото аз съм достатъчно трениран и наравно (а още повече на спускане) нямам никакъв проблем да поддържам нисък пулс.

     Цялата тази разходка ми отнема около 2:15-2:30 ч. в зависимост какви почивки и забавяния правя на слизане.

     Сега да обясня и откъде дойде заглавието "Salamnder's Time" - през целия маршрут сигурно видях над десетина дъждовника (Salamandra salamandra), истински красавци. Явно влажното време и лекия дъждец е техният любим момент, бяха навсякъде по пътеката и изискваха повишено внимание къде стъпвам. Естествено, че ги снимах!

А ДЪЖДЪТ ПРОДЪЛЖАВАШЕ ВСЕ ТАКА ДА СИ ВАЛИ...

*******       *******       *******       *******       *******

ВСИЧКИ СНИМКИ от днешния преход тук ---> АЛБУМ

 ДАННИТЕ ОТ ЦЕЛИЯ ПРЕХОД:

Oбщо разстояние - около 8 км
Денивелация - 660 м.
Най-ниска точка - 677 м.н.в. (ресторант Шишарка)
Най-висока точка - 1349 м.н.в. (Телевизионната кула)
Общо време - 2:30 ч.

По ORUX MAPS

По RELIVE