Най-накрая дойде дълго очакваният момент на Третото ежегодно скоростно изкачване на Копитото в памет на Боян Петров. Тази година година то носеше името на третият изкачен от него връх - вр. Броуд пик (8047 м). Дебнех кога ще пуснат записванията за Изкачването и въпреки че успях да се запиша още в същия ден бях едва 154-ти!
За първи път в сравнение с предишните издания то щеше да се проведе на толкова късна дата което предлагаше, че евентуално има голяма вероятност и времето да е лошо. Така и се оказа. За беда или за късмет (не съм сигурен кое от двете се оказа) силният атмосферен фронт с лошо време и обилни дъждове който се разви над Италия и предизвика там тежки наводнения точно преди уикенда на Изкачването навлезе в България.
Още в Сряда започна влошаване на времето с рязко падане на температурите и кратки леки превалявания. В Петък (денят преди събитието) в София и Витоша валя целия ден, а температурите бяха около 6-9*С. Подобно се очакваше да е положението и на следващия ден. Много ми беше интересно колко от записалите се 500-600 човека все пак ще се престрашат и няма да се уплашат от лошото време и трудните условия по трасето. Защото пътеката си е Предизвикателство и в при най-добри условия, а сега се очакваше да е кално и най-вече опасно хлъзгаво. А на предишните прояви голяма част от участниците бяха възрастни хора, както и много родители бяха довели и децата си и разбираемо сега биха изпитали значителни резерви дали наистина е добра идея да участват...
И така, дойде Събота сутрин, станах в 06:00 ч. поглеждам навън, естествено вали... Студено и мъгливо. Решението обаче е взето отдавна, така че пия си кафето, фитнес добавките които всяка сутрин си приемам, раздвижвам се и подготвям тялото (и психиката) за това което ще предстои. Паля колата, излизам от гаража, а дъждът, по-скоро ситен ръмеж, си се стича по предното стъкло...
Както се надявах, рано сутринта все още нямаше много желаещи къде заради ранния час в почивния ден, къде заради лошото време и студа рано сутрин, къде заради колебанието накъде ще се развие деня като прогноза.
Минах през шатрата където раздаваха стартовите пакети и да си взема състезателния номер. Имаше около 20-ина човека, огледах се за познати, не видях. Междувременно, Изачването беше започнало точно навреме - в 09:00 ч. първите желащи се изстреляха по трасето.
Дъждът продължаваше да си ръми леко, блузата от мериносова вълна държеше достатъчно топло, а знаех (тествано вече), че и на слаб дъжд вълната дори и да се понамокри държи топло и нито влагата, нито студеното се усеща.
Нямаше защо да се размотавам повече за да не минат прекалено много хора преди мен по пътеката и да я доразкалят. Дори не направих традиционното разгряване на място за да подготвя сърдечно-съдовата система за бруталното натоварване което й предстоеше. Реших, че ще започна плавно и постепенно ще увеличавам темпото според това как се усещам. И някъде около 09:00 ч. минах през стартовата арка за да регистра чипа на стартовия ми номер.
Тръгнах по широката алея нагоре, наклонът й е слаб, но достатъчен да вдигне пулса, особено, ако понатисне газта човек.
Нямаше много хора и под дърветата слабият дъжд не се усещаше, само се чуваше шума на капките по листата високо над главите.
Следях внимателно пулса ми в тези начални метри, обикновено по това колко бързо се ускорява мога усетя как ще се развие съответното изкачване. Поради ред причини не успях да вляза в кодицията която исках за това Изкачване и не се чувствах в идеална форма, така че трябваше внимателно да разпределя усилиета си по трасето за да постигна моята цел минимум, а тя винаги е да мина по Пътеката за под 60 мин. А хлъзгавият и кален терен щеше да направи задачата още по-трудна, така че трябваше да се действа прецизно за да не се изложа (пред себе си). По главната алея - съвсем спокойно и приятно, имаше само 2-3 малки групички.
(след отбивката от главната алея и поемане покрай оградата на ж.к. "Магнолия")
След излизането на стария Беловодски път и особено след пресичане на асфалтовия път вече започна същинското изкачване. За приятна изненада, въпреки че беше мокро, въобще не беше толкова кално и не се затъваше. Единствено беше по-хлъзгаво, но нищо драматично.
Съвсем естествено, не губех време да снимам и единствено когато много се задъхвах и трябваше да спра за глътка въздух и да си понормализирам пулса използвайки това време правех набързо по някоя снимка... Както се казва, гледах да е "Две в едно" за да пестя време. Затова и нямам много снимки. А за снимане имаше много! Атмосферата от падналата мъгла (ниски облаци), нападалите листа, мокрите дървета - всичко това създаваше типичната есенна приказка. Свежия въздух, влагата и леко ръмящия дъжд допълваха усещането за истинска Есен.
Тези 3 снимки по-долу са от фотограф на организаторите застанал на пътеката. Благодарности за което!
По пътеката ногре нямаше някакви особени струпвания, темпото ми не беше кой знае колко бързо заради хлъзгавата повърхност, трябваше да се внимава на всяка крачка и да се подбира всяко стъпване къде ще е. Излизайки над гората ("районът с тръбата") отножо се усети дъжда защото вече ги нямаше дърветата да ни предпазват. А и като че ли точно в този момент той се усили. Ниските облаци бяха обвили кулата и тя едвам се процеждаше между тях. Излизайки на площадката и стъпвайки на равното опитах финалния спринт (по скоро се получи тромаво подтичване) и така преминах Финала.
Този път поради лошото време в основата на кулата бяха отключили една зала в която влизах за първи път. Вътре вече се бяха събрали първите завършили трасето.Минах да получа грамотата и медала за завършеното Изкачване. Организаторите отново бяха осигурили вода и бисквити за изморените участници. Както и в предишното издание за желаещите имаше маси с бои за оцветяване на медалите.
(аз с моя все още неоцветен медал)
Преоблякох се в един ъгъл на залата със сухите дрехи които си носех и се наслаждавах на заслужената почивка и позитивната атмосфера която цареше около мен. Оглеждах се да видя и познати и такива скоро открих.
Както и на миналогодишното издание така и сега засякох моя приятел Жоро с 14-годишната му дъщеря Деси. Запомнете това име, Десислава Лазарова (шампионка при девойките в триатлон, лека атлетика и петобой) която завърши 11-та при жените като баща й каза, че "Не се напъвахме много защото утре сме на Софийския маратон"!
(Деси, Жоро и аз)
Постояхме, поговорихме си с познати и непознати, в 13:30 ч. започна и томболата със стартовите номера и четирима щастливци освен с положителните емоции си тръгнаха и със смартчасовници осигурени от спонсорите.
След като се бяхме затоплили в залта излизайки навън ни се стори още по-студено... Снимка под Финалната арка с още един приятел за спомен от този хубав момент и поехме по заобиколната пътека надолу.
Темпото беше бързо защото направо ни побиваха студени тръпки. Но нямаше как да не спра за още някоя и друга снимка, просто атмосферата на дъждовната гора беше невероятна.
Отново отлично организирано и проведено Скоростно изкачване на Копитото. Трета поредна година масовостта и популярността на тази проява в памет на Боян Петров не намалява, а напротив, смея да твърдя, че се увеличава. Отново над 500 регистрации за участие, от които близо 400 не се уплашиха от лошото цяла седмица време. А нямаве никъде почти никаква рекламна кампания. Но всички които обичат планините и българската природа и въобще са близко до тези среди нямат нужда от кой знае колко от допълнително напомняне.
Чудесни емоции, физическо натоварване почти на предела, тежко трасе, почитане на един прекрасен Човек и вече мислим за следващото Четвърто издание!
Разбира се, междувременно повечето от нас нееднократно ще минем отново и отново по "Пътеката на Боян"! Не е това целта на това събиране на съмишленици, последователи и приятели. Голямата цел на Ежегодното организирано изкачване на Копитото е за да се покаже, че Човекът Боян Петров, неговото дело и завети не са забравени и живеят във всички нас!
Comments
Post a Comment