Поход до Вр. Ком (2016 м) - не само начална точка на емблематичния преход „Ком-Емине“, но и нещо повече!

      Отдавна ми се беше загнездила мисълта за вр. Ком. Още от неуспешния ни (и доста самоуверен) опит да достигнем до върха по може би най-дългия маршрут и при това с метерологична прогноза за не особено подходящо време... Естествено тогава, затънахме в дълбок сняг без партина и на всичкото отгоре някъде по средата на разстоянието падна и непрогледна мъгла, в която повървяхме малко (по-точно - позатъвахме) и бързо взехме неприятното, но най-логично решение да се върнем обратно. И добре направихме тогава, защото бързо почна и да се смрачава в късия зимен ден... Повече за това Приключение можете да прочетете тук ---> Неуспешният преход към вр. Ком

    Та тогава се зарекох в някой момент да се завърна и да стигна до крайната цел. Естествено по същия маршрут. И в предпоследната седмица на Октомври настъпи подходящият момент. Времето за уикенда го даваха перфектно, слънчево и без вятър. 

     Групата беше събрана и в Неделя сутринта рано-рано по тъмно тръгнахме към Петроханския проход и „Петроханското ханче“ (кръстихме го така, защото не видяхме табела с негово име). То щеше да е отново нашата отправна точка. Към него има паркинг, където бях решил да оставим колата. 
     Към 07:30 вече бяхме паркирали и обувахме планиинските обувки, приготвяйки се с нетърпение да поемем по пътеката. Слънцето изгряваше и обагряше в огнено облаците, водата на язовира от другата страна на пътя вече започваше да проблясва.

(„Петроханското ханче“)

(Язовирът и пробуждащото се небе над него)

     Вдясно от „ханчето“ на 20-30 метра се намира между няколко бора занемарен паметник на героите-септемврийци загинали през 1923 г. 

     Досами него се намира голяма табела „Гранична зона“, от която започват едновременно и еднолентов път от стар асфалт и маркираната пътека. По картата бях видял, че те се пресичат многократно и вървят горе-долу заедно. 

     Ние поехме по маркираната пътека (като по-планинарска философия). Минахме покрай една сграда. 

                              

    Продължихме по маркировката която ту пресичаше пътя, ту вървеше по него, ту отново го напускаше. Движехме през гората сред море от нападали листа, Есента беше настъпила пълноправно в своето владение. 

     Тук вече (има и табела вляво) маркираната пътека окончателно се отделя от пътя, който според табелата водеше до голяма може би телевизионна кула (вждаше се през оределите корони на дърветата). Ние поехме по маркираната пътека вляво, която всъщност си беше черен път и се следваше без никакъв проблем.

     Последва приятно ходене по килим от листа сред прекрасна есенна гора. Лекият наклон надолу допълваше усещането.

     Така стигнахме до открита част, която приличаше на огромна поляна заобиколена от гори. Вляво видяхме ловджийско чакало, а картата показваше, че трябва долу в ниското вляво от пътеката да има сграда на стара мандра, но не сме отбивали да я търсим.

(в дъното се виждаха скалите на Врачанския Балкан)

(обръщайки се назад се виждаше телевизионната кула, от чийто път се отклонихме за да поемем към нашата цел)

     След това пътят навлезе отново в гората. Наклонът беше леко приятно изкачване. Така стигнахме до едно старо вековно дърво. На него имаше част от табела. Надявайки се да прочета подробности за този Исполин на Времето приближих към дървото, но останах разочарован. Въпреки това надписът ми хареса.

     Малко след това се стига до полянка, при която трябва да внимавате. Тук маркираната пътека се отделя от черния път, по който се движехме през цялото време до момента и става наистина „пътека“. Но и да я пропуснете не е голяма беля - след километър-два те пак се сливат (проверено по картата), само че по черният път е по-заобиколно. 

(по пътеката)

(с неочакваната ни компания по пътеката)

     Пътеката беше добре маркирана, но доста обрасла в някои участъци. На едно място имаше разклонение, по което човек може лесно да се подведе... Както го направихме и ние, но след 50-ина метра се усетих и се върнахме до разделението. Много живописна пътека. Накрая тя ни изведе до началото на билната част, където там вече свършваше гората и започваха открити и панорамни участъци от тревиста растителност и единични дървета. 

     Тук от картата (а и от предното идване) знаех, че има чешма с течаща вода. Но трябва да внимавате да не я пропуснете, защото се пада малко в ниското под пътеката (на около 10 метра). 
     Направихме кратка почивка и продължихме, защото пред нас предстоеше още доста път.

     Скоро минахме покрай разрушена бариера (отбелязана на картата). Горе-долу до този участък бяхме дошли при предишния ни преход. От тук нататък пътят не беше познат и за мен. Но какво по-хубаво от това? Да си на места, на които никога преди това не си бил е прекрасно усещане. 

     Последва леко изкачване, после минахме през участък с нисък клек. Пътеката беше много добре почистена и преминаването не беше никакъв проблем. Излизайки от него и след един завой пред нас в далечината най-накрая се откри върхът.

(вр. Ком все още далеч пред нас)

     Панорамните гледки по пътя ни. Във всички посоки.

    Назад в далечината стърчеше в небето телевизионната кула, показвайки ни нашата изходна точка, от която бяхме поели.

    Пред нас вече се разкри цялото било водещо върха, както и самият вр. Ком.

(вр. Ком)

     Излизайки от клека и след един голям десен завой пред нас се простря огромно пространство с тревиста растителност и само оделни дръвчета тук-там. До момента не бяхме срещнали живо душа.Сега обаче започнахме да виждаме пред нас 2-3 малки групички от хора. Виждаше се вдясно от нас пресичащата билото пътека, по която идваха. Решихме, че тази пътека идва от хижа Ком, за която знаехме, че е по-популярна като изходен пункт за върха като доста по-близкостояща. Впоследствие, когато говорихме с някои от тях разбрахме, че сме прави, идваха от хижата.

     Поехме след групичките и скоро започна последното (и най-стръмно в целия този преход) изкачване по склона на самия връх. Колкото повече се изкачвахме, толкова повече вляво и вдясно от нас започнаха да се разкриват панорамни гледки, като тази към Врачанските скали беше особено впечатляваща. 

     Вече бяхме набрали ентусиазъм от всичко, разкриващо се пред нас и последните метри ги взехме „за норматив“, изпреварвайки и една от групичките пред нас.

     Самият връх представлява една много силна и въздействаща смес - от една страна красиви гледки, обширни панорами, извисяването над всичко околно и гледайки на света от високо, но и исторически и силно родни български вълнения - паметната плоча на големия Иван Вазов със стихът му посветен на върха, на който стояхме. Всичко това плюс, че е и емблематичната началната точка на най-дългият официален туристически маршрут „Ком - Емине“, пресичащ от край до край нашата Родина го прави наистина специален за всеки българин. Аз лично така го почувствах!

     А и върхът сам по себе си е впечатляващ и внушителен, извисявайки се над всичко и съвсем не е както аз си мислех просто една символична точка, отбелязваща началото на „Ком - Емине“.

     Бях чувал, че върхът е негостоприемен и постоянно тук има силни ветрове, но днес явно беше решил да бъде гостоприемен - абсолютно безветрие, много топло и слънчево. 

     Близко до върха, на завет в нещо като естествен ров имаше скована масичка и две пейки, на които решихме да седнем, за да си починем и да се подкрепим. Тук нашият неочакван спътник беше подобаващо награден за милата компания, която реши да ни прави в това дълго пътешествие и омете почти една трета от всичко, което си бяхме взели като храна. Без протеиновите барчета обаче, тях не си ги давам!

     След като възстановихме силите си, последваха традиционните „снимки от върха“. Времето беше прекрасно, гледките постоянно приковаваха погледа, но не можешхме повече да се бавим,трябваше да тръгваме, очакваше ни дългият път назад.

     На прибиране няма какво толкова да се отбележи, освен може би срещата с един офроуд пригоден джип, с който се разминахме. Нямам представа дали районът на вр. Ком попада в пределите на Природен парк, но по вида на селският път, който беше наблизо, а и по следите наоколо си личи, че е доста посещаван от МПС-та район.

     Отделно по едно време в далечината от гората под нас се чуваше шума на кросови мотори. Вече стигайки на „Петроханското ханче“, където бяхме оставили колата, се засякохме и с групата кросови мотори, над 5-6 човека.

     Запознахме и с пазача на язовира, който притеснен търсеше нашето другарче, защото както каза не го е виждал цял ден и започнал сериозно да се безпокои. А то тъкмо ни беше оставило за да се пробва да изпроси храна и от другите посетители. Поговорихме си малко с човека, взехме си кафета и се приготвихме да пътуваме за София.

     За прехода мога да кажа, че е много приятен, а връх Ком надмина очакванията ми. Преходът може да е приятен и да няма прекалено голяма денивелация, обаче си е достатъчно дълъг. Което го прави сериозно предизвикателство за физическата ви форма, защото се изисква добро темпо (и да тръгнете по-раничко), за да се върнете преди да се е мръкнало.

     Ако не сте в добра форма или не ви се ходи толкова, можете да предпочетете изкачването на върха от хижа Ком, което както бях споменал по-нагоре в текста, е значително по-кратко и лесно.

     Технически характеристики на маршрута:

Разстояние - около 24-25 км

Продължителност - 8-8:30 часа

Денивелация - 1075 м

Най-ниска точка - яз. Петрохан (1351 м)

Най-висока точка - вр. Ком (2016 м)

Трудност - Лека