Решено беше този уикенд да се разходим до един рилски красавец, който не бях посещавал от много време - вр. Орловец. Като след него да отскочим и до близкия вр. Камилата.
Рано, към 8 ч. сутринта, бяхме пред големия паркинг до ЦПШ (сега вече х. Мальовица). Целта беше да изпреварим основният туристически поток, който щеше да тръгне към най-популярния обект в района, вр. Мальовица. Затова без бавене тръгнахме към хижа Мальовица.
За около 45-50 мин. взехме разстоянието до хижата. Пред нея по масите имаше доста хора, които явно бяха спали тук и сега се приготвяха да поемат и те нагоре.
На Втора тераса видяхме пред нас „Камъкът на Славата“ с имената на много известни наши алпинисти. Тук вляво беше нашето отклонение от основният маршрут и ние поехме по него и се заискачвахме към заслон „Гранитена вода“, известен още като заслон БАК. Което име е неправилно в случая, защото името заслон БАК (заслон на Българския Алпийски клуб) е името на стария заслон, намиращ се на 50-ина метра от новия значително по-голям заслон.
Старият заслон още съществува, но много малко хора знаят това и още по-малко могат да го открият сгушен между камъните.
Видяхме голямо стада диви кози, които избягаха нагоре по склона на Камилата. А ние започнахме да се изкачваме по стръмния улей между вр. Злият Зъб и вр. Орловец. Тук се изисква повишено внимание, защото наклонът е стръмен, а камъните малки и лесно могат да се свлекат под тежестта на човек. За необходимата добра физическата форма за преодоляване на улея, а и целия преход няма да споменавам, тя се подразбира от самосебе си.
Горе на премката между двата върха се откри панорамната гледка към отрещната част на Рила, вр. Двуглав и дори се виждаше и Рилският манастир.
Тръгнахме по силно полегатия склон към нашата цел. Тук също се изисква много внимание, тъй като пътеката минава по тревни туфи, които са хлъзгави и човек трябва да е внимателен и готов да реагира на момента. Въобще изкачването на Орловец определено не е „просто разходка“ и ако човек има голям страх от височини може да има проблем да продължи.
И ето, стигнахме на голямата поляна с пирамидата в средата. Новата табела на върха е много красива и естествено се започна с видеата и снимките.Аз си направих моето „Видео от върха“.
Няколко пъти вече съм идвал тук и всеки път гледката ме е впечатлявала. Много красив връх! След дълга почивка по време на която хапвайки се наслаждавахме на красивите гледки във всички посоки се приготвихме да поемем обратно. Чакаше ни следващият върх, на който никой от нас тримата не беше се качвал.
Слизането по улия беше дори по-изискващо и от изкачването. Бавно и с внимание слизахме надолу като внимавахме да не бутаме камъни защото отдолу идваше групичка от три момчета.
От основата на улея поехме директно нагоре и излязохме на пътечката водеща към Камилата. Нея я бяхме видяли още от улея. Тя също в последната си част изисква внимание, защото става доста стръмна и на едно-две места използвахме и ръцете си.
Накрая пред нас се показа пирамидката на вр. Камилата. Той също беше с нова красива табела. Върхът, както и се виждаше отдолу, беше едно голямо равно пространство от което също се откриваха гледки във всички посоки.
От тук за да продължим имахме дилема. Имахме два варианта:
- Първи: да се върнем обратно назад и да слезем до заслона и от там да се върнем по пътя, по който бяхме дошли.
- Втори: да продължим по една немаркирана пътека по билото на Камилата. Проблемът беше, че в LocosMap тази пътека я намаше, имаше я само в новото приложение на Hiker.bg.
Решихме да поемем по втория вариант (червената стрелка), защото щеше да е нещо ново за нас и искахме да видим още нещо непознато за нас от Рила.
И така, заслизахме напред по билото на върха скоро от тревист терен пред нас се показа море от камъни, по което трябвяше да преминем. Започна бавно слизане под горещото слънце. Нямаше знаци или каменни пирамидки и трябваше постоянно да гледам в картата на приложението. Което ми струва едно подхлъзване и тежко падане на задните ми части.
Отново видяхме стадо планински кози. Там където на картата се виждаше разклонение наляво някъде към Първа тераса и надясно към едно неозаглавено езеро (но с обозначено място за бивакувани) ние завихме надясно и поехме към него. Имаше лесен участък с откатерване и вече бяхме на езерото.
Заобиколихме го отдясно и пак само по навигацията на картата излязохме на официалната пътека от Страшното езеро към хижа Мальовица. Оттук-нататък беше лесно. За следване имам впредвид. Защото започна стръмното спускане към хижата.
Пътеката излиза 200-300 метра под хижата и малко преди самия й край има отклонение, което води към хижата. Но ние слязохме директно на пътеката за ЦПШ, защото вече толкова бяхме изморени и обезводнени, че единствено искахме по-бързо да стигнем до паркинга и колата. Пътеката все едно нямаше край, винаги е така в края на всеки преход, най-накрая е най-трудно. Но ето, че пред нас се показа арката на входа на Национален парк Рила и нашият дълъг и тежък, но затова пък много красив преход беше пред своя край!
Характер на маршрута: Сериозно предизвикателство за физическата форма на човек. Има участъци, които са относително опасни и изискват повишено внимание. От вр. Камилата, ако не се върнете назад и карате по маркираните маршрути, а тръгнете като нас по немаркираната пътека, тогава ще ви е необходима добро приложение с навигация.
Comments
Post a Comment