Официалният сайт на събитието - https://kopitoto.bg/
Тазгодишното шесто издание на „Скоростното изкачване на Копитото в памет на Боян Петров“ беше посветено на шестия осемхилядник изкачен от нашият алпинист - вр. Анапурна I (8091 м).
Една седмица преди събитието прогнозите бяха за слънчев уикенд. Обаче още от четвъртък времето се развали със слаби валежи, а в петък вече си заваля сериозен дъжд почти през целия ден като вечерта дори се засили още повече. Когато си лягах към 23:00 ч. дъждът все така продължаваше да си вали силно.
Това естесвено ме караше да си мисля какъв ли ще бъде утре теренът, по който щеше да драпаме нагоре и си представях газене в кал и постоянно пързаляне по баира! Въобще всичко това обещаваше доста „интересни преживявания“. За себе си знаех, че лошото време не може да ме спре, но се чудех от всички тези близо 700 човека колко ли от тях ще се уплашат и ще се откажат? Скоро щеше да се разбере...
На сутринта първата ми работа беше да погледна през прозореца какво е положението - облачно, но не валеше, а земята мокра, обаче без локви.
Пътувайки към сборния пункт на Старта над кв. Княжево пак започна много леко да ръми. За щастие докато стигнах спря и остана само мрачното небе с ниската облачност, които предаваха тяхната си специфична атмосфера.
На сборния пунк половин час преди да бъден стартът вече се беше събрало голямо множество. Това ме успокои, че няма да съм само аз и още няколко като „луди ентусиасти“. Явно и много други хора като мен първо наистина искаха да покажат, че държат да почетат Боян Петров и че лошите атмосферни условия са само още една причина да са тук и да участват.
Взех си чантичката със стартовия номер и обичайните вече подаръчета вътре (2 вафли, кутия бисквити, билет за природонаучния музей), оставих традиционните ми 20 лева в кутията с даренията. Закачах стартовият си номер (№28) и се приготвих да се впусна в своето си предизвикателство. А то е да се опитвам всеки път да се раздам максимално нагоре по трасето изцеждайки всичките си сили и енергия, които имам към момента и да се опитам да взема разстоянието до горе за по-малко от час. Определил съм си това време като индикатор на една много добра физическа и кондиционна форма.
За това изкачване имаше много фактори, които правеха моята цел трудно осъществима. Но това не значеше, че нямаше да опитам, разбира се. Първо, теренът се предполагаше, че ще е доста по-труден от предишните издания. Очаквах кален и хлъзгав терен, който нормално щеше да направи катеренето по-трудно. Второ, обикновено преди всяко Изкачване си давах поне месец по-специализирана подготовка - почвах да правя по-интензивно кардио, тествах се един-два пъти по пътеката за да видя как съм с аеробната издръжливост. Тази година поради близките състезания преди Копитото, а и още едно състезание на 17-ти Ноември (Републиканското по силов трибой) нямаше как да направя обичайната си подготовка за да не ми пострада представянето на тези състезания. И още един утежняващ фактор - поради очаквания лош терен реших да си пазя леките маратонки за планинско бягане и да участвам със старите ми, но тежки планински алпинки.
Сега някой резонно би попитал „Защо просто не се разходиш до горе със спокойно темпо?“... Ами, просто няма да ми е толкова интересно, така си го правя много по-забавно и вълнуващо, обичам да се предизвиквам и да се тествам.
И така, без големи очаквания, но решен да дам всичко от себе си за възможно най-доброто време преминах през стартовата арка точно в 09:23 ч. В този момент по алеята нямаше много движение. Хванах нормално бързо темпо като гледах да е бързо, но да не се задъхвам, тепърва щеше да дойдат наистина тегавите етапи от трасето. Алеята до стария Беловодски път е по-скоро като увод за това, което очаква всеки, който ще тръгне по Пътеката на Боян.
За това изкачване имаше много фактори, които правеха моята цел трудно осъществима. Но това не значеше, че нямаше да опитам, разбира се. Първо, теренът се предполагаше, че ще е доста по-труден от предишните издания. Очаквах кален и хлъзгав терен, който нормално щеше да направи катеренето по-трудно. Второ, обикновено преди всяко Изкачване си давах поне месец по-специализирана подготовка - почвах да правя по-интензивно кардио, тествах се един-два пъти по пътеката за да видя как съм с аеробната издръжливост. Тази година поради близките състезания преди Копитото, а и още едно състезание на 17-ти Ноември (Републиканското по силов трибой) нямаше как да направя обичайната си подготовка за да не ми пострада представянето на тези състезания. И още един утежняващ фактор - поради очаквания лош терен реших да си пазя леките маратонки за планинско бягане и да участвам със старите ми, но тежки планински алпинки.
Сега някой резонно би попитал „Защо просто не се разходиш до горе със спокойно темпо?“... Ами, просто няма да ми е толкова интересно, така си го правя много по-забавно и вълнуващо, обичам да се предизвиквам и да се тествам.
И така, без големи очаквания, но решен да дам всичко от себе си за възможно най-доброто време преминах през стартовата арка точно в 09:23 ч. В този момент по алеята нямаше много движение. Хванах нормално бързо темпо като гледах да е бързо, но да не се задъхвам, тепърва щеше да дойдат наистина тегавите етапи от трасето. Алеята до стария Беловодски път е по-скоро като увод за това, което очаква всеки, който ще тръгне по Пътеката на Боян.
Като цяло останах приятно изненадан от състоянието на почвата. Беше мокра, но не подгизнала както очаквах след обилния дълготраен дъжд долу в София. Или не беше валяло толкова тук в планината или поради силния наклон водата просто е текла надолу без да може да попие хубаво в земята. Разбира се, имаше кални участъци, но не бяха много и се минаваха без проблем. На най-трудните места организаторите се бяха погрижили да има вкопани стъпки (като стъпала). И все пак щеките бяха много необходими тук и за мен незаменими. Аз съм си разработил метод да ги ползвам така че да помагам на краката си като поемам част от натоварването с ръцете и така мускулите на бедрата ми се изморяват много по-малко.
Започнах да достигам някои от хората пред мен. Разминаването си е трудно по пътеката, но тъй като няма спортен момент, а искам да вярвам и от планинарска етика, но винаги се отстъпва място на настигащия. Така както и аз на няколко пъти отстъпих място да могат да ме изпреварят бързо движещите се “биороботи” които усещах да дишат зад гърба ми.
Започнах да достигам някои от хората пред мен. Разминаването си е трудно по пътеката, но тъй като няма спортен момент, а искам да вярвам и от планинарска етика, но винаги се отстъпва място на настигащия. Така както и аз на няколко пъти отстъпих място да могат да ме изпреварят бързо движещите се “биороботи” които усещах да дишат зад гърба ми.
Така регулирах темпото си, че хем да е бързо, хем да не е такова, че да ме принуди от невъзможност да си поема дъх да ми се налага да правя почивки. И така, поддържайки сравнително равномерно темпо и не спрях никъде за почивка, дори и на двата стълба на лифта. Те често се използват за кратък отдих на изкачващите се. И сега на тях имаше групички хора, които си почиваха там. Особено на втория стълб, където е и тетрадката с дневника и красивото дървено табло с изписани всички изкачени от Боян осемхилядници. Спирал съм и съм се наслаждавал на момента, но за предпочитане е когато няма хора и човек може да остане насаме с мислите си и да усети атмосферата на това кътче.
Така че сега просто преминах покрай стълбовете транзит и се заизкачвах по последния по-стръмен участък. Знаех, скоро ще видя “тръбите” - останали от лифта предпазители на кабелите му. Те за мен са знак, че краят вече е близо. Това винаги ме мотивира и ме кара да се стегна и да натисна с колкото сили са ми останали. Но тук трябва да се внимава, защото има много оголени камъни, по които е доста хлъзгаво. Затова пък точно там гората се отваря и се разкрива първата панорамна гледка към поляната на Малкото Копито и по- надалеч към Люлин планина.
След малко вече бях на първата тераса и последния стълб на лифта. Гледката е такава, че много хора спират да снимат и да си правят селфита. А и да починат, разбира се. Но аз, вече след толкова години в София мога да се нарека „местен“ и винаги когато пожелая имам възможност да дойда и да им се наслаждавам, така че сега просто продължих напред. И след малко вече минавах под Финалната арка.
След пресичането на Финалната линия, минах през масата на организаторите за да си получа паметния медал и грамота от събитието. На Копитото беше мългиво от ниската облачност, която ту покриваше всичко наоколо, ту се отдръпваше. Личеше си че неотдавна е валяло, беше мокро и хладно.
За съжаление, имах планирани задачи и нямаше да мога да остана до края в 14:00 ч. когато е награждаването на победителите и томболата със състезателните номера на участниците. Обикновено, след ранният ми старт и съоветно финиширане, се разхождам я до Момина скала, я до Боянския водопад или някое друго близко място, докато настане време за закриването.
Сега след няколкото снимки (които качвам тук) поех по обиколния (обичаен) път за прибиране минаващ през „Малкото копитото“. Първо, той е много по-полегат и приятен и второ, така не се пречи на останалите участници, които тепърва се изкачват.
По този маршрут винаги спирам за кратко на поляната на Малкото Копито и за да се насладя отново на София отвисоко, но и за да погледна доволен стръмната линия на „Пътеката на Боян“ по която малко преди това бях пухтял нагоре. Тук заснех и краткото видео от това издание на Скоростното изкачване на Копитото, което качвам тук.
За съжаление, имах планирани задачи и нямаше да мога да остана до края в 14:00 ч. когато е награждаването на победителите и томболата със състезателните номера на участниците. Обикновено, след ранният ми старт и съоветно финиширане, се разхождам я до Момина скала, я до Боянския водопад или някое друго близко място, докато настане време за закриването.
Сега след няколкото снимки (които качвам тук) поех по обиколния (обичаен) път за прибиране минаващ през „Малкото копитото“. Първо, той е много по-полегат и приятен и второ, така не се пречи на останалите участници, които тепърва се изкачват.
По този маршрут винаги спирам за кратко на поляната на Малкото Копито и за да се насладя отново на София отвисоко, но и за да погледна доволен стръмната линия на „Пътеката на Боян“ по която малко преди това бях пухтял нагоре. Тук заснех и краткото видео от това издание на Скоростното изкачване на Копитото, което качвам тук.
(стръмният наклон на Пътеката на Боян)
(ВИДЕОТО)
Вече почти бях стигнал до колата, когато видях едни мои добри приятели, с които почти винаги се засичаме на това Събитие и които тъкмо бяха стартирали своето Изкачване. Разбира се щракнахме.
Всичко стартира в 09:00 ч. с вземане на стартовия номер и завърши в 11:40 ч. отново при колата и готов да се заема с другите задачи за деня. Толкова много хора с позитивно излъчване и енергия видях отново по Пътеката, че се чувствам и аз с приповдигнато и оптимистично настроение. И всеки път е така!
С нетърпение вече чакам следващото седмо издание!
П.П. А да и един весел момент:
По Пътеката: Възрастен човек (тоест, още по-голям от мен) си почиваше подпрян на едно дърво. Когато се разминавахме усмихвайки се ме попита: „Сигурно се изкачвате за втори път днес?“... Влязох на неговата вълна и отговорих: „Знам, че така изглежда отстрани заради дишането ми и изражението на лицето, но уви - за първи път е“!
Линк към предишните мои участия
V-то Скоростно изкачване на Копитото в памет на Боян Петров (вр. Манаслу 8163 м) Всички подробности върху целия маршрут - качване до Копитото и слизане по заобиколната пътека можете да намерите тук - ПОДРОБНОСТИ ЗА ПЪТЕКАТА НА БОЯН
Comments
Post a Comment